Какво му е лошото на социализма? Имам предвид какво й е лошото на социалистическата идея, а не на социалистическия обществен строй, защото какво му е лошото на обществения строй знаем всички и през близките десетилетия няма да имаме възможността да забравим. Социалистическата идея проповядва солидарност на онези, които имат, към онези които нямат и обратно (при марксизма винаги трябва да има „и обратно”). Социалистическата идея проповядва загриженост и справедливост и това не само не е лошо, но е и прекрасно. Наистина, идеята за диктатура на пролетариата донякъде компрометира кротката и слънчева картина, но ако отнесем тази идея не към социализма, а към комунизма, то социализмът си остава неопетнен.

Какво им е лошо на социалистите, в частност на професионалните династични социалисти, какъвто е Станишев? Както казва един мой приятел, забележителен консерватор, като дете Станишев си е играл с децата на Борис Велчев по плажовете на Евксиноград и сега му е все тая дали ще е премиер или не. Той е функция на средата си и повечето му въпроси се решават от само себе си, от самата тъкан на средата и без никакво осъзнато усилие. Средата му го държи на определено ниво и не му дава да падне под него. Станишев е от хората, родени и обучени да управляват тази древна, но революционна земя.

Защо тогава човек като мен, който уважава морала, традицията и йерархията, не е социалист? Отговорът е: заради поне две от нещата, които проповядва социализма.

Социализмът проповядва безбожие. Не се връзвайте на телевизионни репортажи, в които Първанов, Станишев и прочие люде се черкуват, кръстят се и смирено гледат в небесех. Социализмът се основава на „диалектическия материализъм” и ако се отрече от него, значи не е вече социализъм. А диалектическият материализъм учи, че човек е еволюционно постигнатият връх на всичко и от него няма нищо по-висше. Интелектът му е жлезиста секреция, а душата му даже и това не е. Душата му е категория на религията, а религията е опиум за народите. Да, социализмът учи на безбожие, но безбожието унищожава морала, отнема смирението, а с него и мъдростта. Хората спират да се обичат, защото не гледат един на друг като на Божии творения, а като на самотни и озлобени венци на еволюцията, в каквито в крайна сметка наистина са се превърнали. Понеже човекът е създаден така, че да има вродено понятие за Бог и безсмъртие, когато те му се отнемат, той търси да ги замести с нещо друго – вещ, идея, народ, държава или човек – и по този начин си прави кумири. Култът към личността на Сталин (в частност Червенков и Живков) е форма на правенето на кумир, заради което Мойсей се е смразил с брат си. Има съвременни живи български политици, които много хора също ги издигат в култ, но и това е правене на кумири. От него не е произлязло нищо добро. То ражда само вражда и омраза.

Социализмът проповядва и равенство. За религията не знам, но ако има някакъв опиум за народите, то това е социалистическото учение за равенството между хората. Хората не са равни и слава Богу, защото неравенството между хората е основният двигател на прогреса. Стремежът на човека да става по-добър, по-способен, по-богат и по-щастлив би бил абсолютно неразбираем и изобщо нямаше да съществува, ако всички хора бяха еднакво добри, еднакво способни, еднакво богати или еднакво щастливи. Има милиони хора, по-глупави от мен, както и милиони по-умни. Милиони по-грозни и милиони по-красиви, милиони по-зли и милиони по-добри. Стремежът да постигаш е стремеж да изпъкваш и да печелиш уважението и възхищението на себеподобните си. Хората са равни само в една ситуация и в още една би трябвало да са равни, но не са. Би трябвало да са равни пред закона, но понеже обективно не са еднакви, според способностите и талантите си успяват да не са равни и пред закона. Хората са равни единствено пред Бог и то са равни в отговорността, която всеки носи за спасението на безсмъртната си душа. Но понеже социализмът е безбожен, то не може да приеме и обясни единствения случай, в който е възможно проповядваното от него равенство.

Ето защо не съм социалист: защото социализмът проповядва безбожие и равенство. Второто е лицемерие, а първото – откровено зло. И двете правят хората нещастни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Преди време попитах в една анкета: „Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?”. Днес стана ясно, че няма да се коалират. Днес стана ясно, че не само с БСП, но и с никоя от останалите формации в Парламента ГЕРБ няма да се коалира. В анкетата 135 души бяха на мнение, че коалиция ГЕРБ-БСП ще има, докато 228 казаха, че такава коалиция няма да има. До нощта на изборите на 5 юли пропорцията беше обратна: около 55% бяха сигурни, че коалиция ще има, а противниците на такава увереност бяха съответно едва около 45%. Какво стана на изборите, та мнението на хората така рязко се промени? Стана това, че ГЕРБ спечели повече гласове, отколкото очакваше да спечели. Тогава всички с абсолютно основание си направиха извода, че с този резултат ГЕРБ може да се коалира с когото си пожелае, включително и с Иван Костов извън Синята коалиция. Така сценарият за коалиция ГЕРБ-БСП започна да става все по-малко вероятен и, съответно, везните на моята импровизирана анкета започнаха да се накланят в другата посока. Интересно ми е обаче как би изглеждала анкетата, ако ГЕРБ беше спечелил вместо 116, да речем 80 – 90 мандата, как би изглеждал парламента тогава. Но от моите приятели историци зная, че в историята предполагания от вида „какво щеше да е, ако беше еди-как-си” нямат никакво значение.

От гледна точка на малките десни формации в парламента е по-добре ГЕРБ да управлява без тях, защото иначе ги грози съдбата на НДСВ. Ако или по-точно – когато ГЕРБ започне да върви надолу, малките десни формации ще могат или да го спасят като вземат участие в един ремонт на кабинета му в средата на мандата или пък да станат естествено ядро за една нова опозиция и едно ново дясно мнозинство. Не биха могли да направят това, ако са част от коалиция и ако поемат негативите от управлението, без да са вкусили сладостите му (ако ги вкусят, пак няма да могат, ама поне ще са ги вкусили). Така че еднопартиен кабинет е добро решение, както и да го погледнеш. Не бива да забравяме и това, че откакто социалистите си преизбраха Станишев, предстоят времена на освобождаване на политическо пространство поради очакваното още по-голямо електорално свиване на БСП, пространство, което ще се заеме от партии и групи, които покажат ясна и приемлива перспектива за управление.

В началото парламентарната група на ГЕРБ ще разчита на спокойствие и мощна подкрепа от страна на малките формации. Това коленопреклонно обещаха Волен Сидеров и Яне Янев, като вторият само си направи устата да не канят от неговите хора за министри посредством SMS-и. Днес пък в Парламента Волен Сидеров каза, че през първите 6 месеца на кабинета, „каквото и да става”, Бойко Борисов може да разчита и на неговите гласове (дано новият премиер не прояви изтънченото чувство за хумор да предложи законопроект за обявяването на партия „Атака” извън закона и да очаква от Сидеров да изпълни прибързаната си клетва). Синята коалиция пък до вчера съвсем некоалиционно се беше разделила по стар свой обичай на по-светлосиня и на по-тъмносиня, като първите казаха, че ще подкрепят кабинета, а вторите – че ще се правят на интересни до последния момент. В крайна сметка подкрепиха и те, а Иван Костов каза (цитирам): „Ние подкрепяме ГЕРБ, защото това е волята на българския избирател”. Аз не помня като избиратели да сме заявявали нарочна воля ГЕРБ да бъде подкрепен от Синята коалиция, а пък ако под „воля на избирателя” Костов разбира партията, спечелила най-много гласове, то давайте да подкрепяме всеки, който спечели най-много гласове!

Камъчето, макар че физически това си е бая масивен отломък, което заплаши да разклати колата на ЕНП, се оказа Божидар Димитров. Както е основателен въпросът „Защо им трябваше на сините да се заяждат за един министър без портфейл?”, така е основателен и въпросът „Защо му трябваше на Бойко Борисов да прави Божидар Димитров министър, като никой не го харесва – ни леви, ни десни?” (аз обаче го харесвам, особено откакто си оправи зъбите). Отговорът носи екзотичното име Вежди Рашидов. Мисля, че неговото включване в състава на Министерския съвет беше съвсем правилно. Той осъществи пробив в Кърджали и като етнически турчин в кабинета би дал отговор на въпроса дали е представен етносът или не, кой ще осъществява връзката с него, кой ще защитава интересите му и прочие услуги, предлагани досега монополно от ДПС. Ако аз бях премиер и трябваше да избирам между Вежди Рашидов и Божидар Димитров за министър на културата, също бих избрал Вежди Рашидов. Така ще да е направил и Бойко Борисов, воден от отговорност за бъдещия си кабинет, но, види се, Божидар Димитров се е обидил, защото през последните години той се държа съвсем не като член на ВС на БСП, какъвто е, и си навлече всеобщата „омраза и презрение” (цитат от войнишката клетва във Варшавския договор) не само на трудещите се, но и на съпартийците си, подкрепяйки активно техния „гробокопач” (цитат от Манифеста) Бойко Борисов. Изглежда Божидар Димитров с потрепваща брадичка и напираща влага в ъгълчетата на очите е застанал пред него и глухо е проронил: „Ти ми обеща…”, на което Бойко като човек, държащ на думата си, не е могъл да измисли друго, освен министър без портфейл по въпросите на българите в чужбина. Друг е въпросът, че Божидар Димитров би могъл да бъде компетентен единствено по въпросите на историческите общности зад граница, които се самоопределят като българи, а те не са много, защото по места си нямат ДПС-та да ги бранят и другите народи си ги асимилират и възраждат както намерят за добре. Божидар Димитров трудно би могъл да бъде компетентен по въпросите на емигрантите след 1944 и особено след 1990, които са няколко пъти повече от бесарабските българи и българите от западните покрайнини, взети заедно. Пък и те нещо май не желаят да го припознаят като свой министър…

Но както и да е. Един министър без портфейл по въпросите на българите зад граница не пречи никому. Той е очевиден компромис от страна на премиера, компромис, който нито ще повлияе на политиката на кабинета, нито на приоритетите му. Затова аз, ако бях на мястото на Синята коалиция, нямаше да проявя чак такъв интерес по казуса „Божидар Димитров”. От една страна не мисля, че темата „досиета” вече интересува толкова живо някого (NB! – тук отварям възможност да се каже, че говоря като Станишев), от друга – би ми било неудобно да се държа така, сякаш съм спечелил изборите и съм на власт. По въпроса за досиетата: мисля, че, когато беше на власт, СДС имаше историческата мисия да приеме два фундаментални закона, които да променят коренно обществото: Закона за реституцията и Закона за лустрацията. Единият прие, за което съм му лично признателен, вторият обаче, по една или друга причина, пропусна да приеме. После се създаде Комисия по досиетата и се реши те да бъдат отворени. И какво като бъдат отворени? Какво като еди-кой-си е с досие, когато за него нищо не следва от това? И друго: в обхвата на този интерес попадат хора, които са сътрудничели на службите но не са били техни щатни служители, поради което са имали и досиета. Професионалните офицери от службите не се обсъждат, техните досиета не се вадят. Така с досие се оказва Тодор Колев, но Любен Гоцев – не.

Ето защо мисля, че Божидар Димитров би могъл да се направи на джентълмен и сам да се откаже от министерския пост, за да не принуждава Бойко Борисов да си създава излишно досадно напрежение със Синята коалиция. А защо Бойко не би искал напрежение със Сините ли? Ами, защото, ако не друго, то поне извън всякакво съмнение е, че Сините са десни (макар че и те са имали сиромахомилски забежки, ама нейсе!) и когато подкрепят ГЕРБ, изглежда десен и той, макар да не е съвсем. Затова Сините са нужни на Бойко Борисов – защото тяхната подкрепа го прави да изглежда десен. Изглежда, че Сините разбират това и си позволяват да се държат така, сякаш са на власт. Но пък няма лошо…

Разбира се, има съображения както в подкрепа на това да се направи еднопартиен кабинет, така и да се търси максимално широка коалиция в дясно във формат ЕНП, включително и „Атака”, макар че аз не виждам кое на „Атака” й е ЕНП-то и кое й е дясното. Една широка коалиция би намалила досадата от неизбежната перспектива за люспенето на депутати. За това че ГЕРБ има проблеми с лоялността на редовите си кадри са налице две доказателства: първата мярка на ГЕРБ по време на местните избори 2007 и първата му мярка в новия Парламент. На местните избори гръбнак на кампанията бяха едни договори между Бойко Борисов и всеки кмет поотделно, според които, ако съответният кмет се оцапа, Бойко Борисов няма нищо общо с него. С верни кадри такива договори не се подписват. В новия парламент пък първото, което се гласува, беше нов правилник, според който депутати не могат да сменят парламентарните си групи. От гледна точка на парченцето субсидия, което върви с всеки депутат, това е О.К., обаче не виждам как решава въпроса с мнозинството. Ако съм бил в ГЕРБ и вече искам да съм в ДПС, ще стана независим и ще гласувам с ДПС, толкоз. Да не говорим, че може и изобщо да не ставам независим… Та, първата ти грижа в новия парламент да е люспенето на депутатите ти също неговори добре за доверието ти в тях. Затова и, мисля си, може би Бойко Борисов трябваше да обмисли и някой коалиционен вариант, но той си знае. Ние не сме свидетели на преговорите му с потенциалните партньори и не сме наясно за мащабите на лакомията им, така че да не съдим прибързано.

Ще видим. Ще видим какво има да става. За сега е достатъчно, че предишното управление вече го няма. Няма я и старата ми анкета. Вместо нея сега има друга, която ви пита: „Коя е любимата ви национална кухня?”. Моята е италианската.

Tweet

Роман   Н.   Г.  Чернышевского  ”Что  делать?”  был  написан  в  стенах Петропавловской   крепости   в   декабре   1862 – апреле  1863  г.  Вскоре  же напечатанный в “Современнике”, он сыграл колоссальную, ни с чем не сравнимую роль…

 Както казах вчера и на Иван Бедров, притеснен съм, защото ние, веселите блогъри с изтънчено понякога чувство за хумор, напоследък не можем да намерим вдъхновение за шеги и закачки, а сме озверели да коментираме политически теми. Което още веднъж доказва правотата на Маркс и Енгелс по отношение на определящата роля на битието спрямо съзнанието.

Стана дума също така и за един от коментарите в предишните ми текстове, където, вярно: малко по-гневно, отколкото е присъщо на присмехулния ми характер, призовавам правителството да се маха. Смисълът на този коментар беше, че докато такива като мен само натискат по компютъра вкъщи, вместо да излязат на улицата, никой за нищо не ни е виновен и ще ни се наложи да търпим всяка власт, която не желае да си отиде доброволно. Впрочем, тук ще отворя една внезапна скоба, за да напомня, че единствената власт, и то огромна, немислима по нашите мащаби власт, която някога е била отстъпена доброволно, е тази на диктатора Lucius Cornelius Sulla Felix. Направил го е, когато е преценил, че няма какво повече да стори за Републиката и се е оттеглил в кампанийската си вила, за да умре там от разгул и диабет. Затварям внезапните скоби. И ето, този на пръв поглед логичен до баналност коментар ме човърка вече трети ден. Защо, аджеба, стоя вкъщи и натискам по компютъра, а не съм навън на барикадите?!…

Един възможен отговор на този въпрос е „защото навън няма барикади”. Много лесно се измъквам, нали? Щом навън няма барикади, излезте и направете, все ще се намери някой да каже! Стига сте натискали по тези компютри! И ето тук започват трудностите. Ще изляза и ще кажа: „Направете барикада! Направете я пред Парламента”. „Не, направете я пред Президентството!” ще каже друг блогър и ще разтвори пред народа лаптопа си, където аргументирано се доказва защо точно пред Президентството. С презрение ще го погледне трети блогър и пускайки злъчен коментар по негов адрес ще поведе масите към сградата на Фонд „Земеделие”, за да направят барикадата там. В крайна сметка, когато се окаже, че ние, блогърите, сме абсолютно некадърни да поведем народа, ще попитаме делово: „добре де, къде се събираме, къде да се явим, за да протестираме?”. Тогава ще се окаже, че никой никъде не се събира и никой никъде не протестира. Сега вече можем ли да се приберем вкъщи и да си натискаме по компютрите?…

Истината е, че спонтанни народни бунтове няма, не е имало и няма да има. Винаги някой инвестира, инвестирал е и ще инвестира в тях. След което, разбира се, ще осчетоводи и дивидента. За мое най-голямо делово съжаление обаче в настоящия момент, колкото и той тревожно да ми заприличва на моментите от 1996, на хоризонта не се виждат никакви инвеститори в народни недоволства или, както е казал Поетът в безсмъртната си творба: „… отнийде надежда взорът не види / и братските орли не хвърчат към нас…”.

В тази връзка говорихме и за поредния успех на полицията в нейната борба с организираната престъпност и с битовата такава, както е в случая. Жена, дръзко опитала да открадне кебапче, била заловена и дадена на съд. Само така! Да видим какви чувства буди у нас узнаването за тази случка. Състрадание към гладната жена? Възмущение от разхождащите се на свобода богаташи със съмнителни доходи? Не, не сме толкова елементарни, с извинение. Ние винаги се съмняваме, ние винаги питаме. И въпросът ни сега е: „гласувала ли е тази жена за Луканов през 1990? Гласувала ли е тази жена за Виденов през 1995? Гласувала ли е тази жена за Станишев през 2005?”. Само ако отговорите и на трите въпроса са „не”, само тогава ще си позволим да изпитаме известно състрадание. Тази сутрин по телевизията разтреперана зрителка извиси глас да се разследва произходът на парите на мутрите с яхтите. Аз предлагам да се разследва произходът на самите мутри. Ако повече от 50% от тях имат генезис в дадена политическа партия, тази партия да се забрани със закон. Пък мутрите нека си задържат парите. Ако са кадърни да ги управляват, това ще е добре за всички. Ако не са, ще ги загубят или ако не ги загубят, с времето ще ги изядат и изсерат.

И така, какво да се прави („что делать”)? Могат да се направят няколко неща и то все в рамките на демокрацията и дори на статуквото:

Да се въведе електорален ценз. Да имат право да гласуват само тези, които са си изпълнили задълженията: да са завършили задължителното образование, да са си платили осигуровките и данъците, да имат постоянен адрес;

Тези които имат право да гласуват, да бъдат задължени да гласуват.

Партия, която фалшифицира или манипулира по някакъв начин изборите, да бъде забранявана, а имуществото й да бъде конфискувано в полза не на държавата, а на този, който я е хванал.

Разбира се, такива законодателни промени няма да направи никоя управляваща партия. Ще има интерес да ги направи само партия в опозиция. Но за да ги направи, трябва да получи (включително и чрез гражданско неподчинение, бунт, барикади и пр.) мнозинство в Парламента, тоест да стане управляваща, а вече като стане управляваща тя няма да направи въпросните законодателни промени, именно защото е управляваща, а не опозиционна.

Тогава единственото, което остава, е играта да се играе по познатите правила, колкото и скандализиращи да са те понякога. Добре ще е само играчите, които ще я играят, да не са простаци и некадърници, за да може да се свърши и някаква работа.

Вот что надо делать.

==================================================

Ето, идват!

 ==========================

Ето и видеото с разговора при Иван Бедров

в блога на Калоян Цветков

retv

автор: sulla категория: 

прочетен: 1152 коментари: 17

последна промяна: 15.07.2008 19:18

Tweet

Аз не съм знаел! Ако знаех какви съдбоносни ходове са правени, как до последния момент всичко е било на кантар, нямаше сън да ме хване от вълнение и напрежение! Като всеки среден лумпен обаче и аз не се интересувам особено от обществения живот и затова живеех със заблудата, че Владимир Путин е тук по повод 130-тата годишнина от руско-турския военен конфликт за контрол над Дарданелите. Малко цветя на Шипка, някоя сълза на историческа памет в плевенската панорама и хайде обратно в Москва. Обаче не било това. Путин бил тук, за да води енергийни преговори с акулите на българската дипломация. Путин бил тук, за да се бори за своята родина, да подпише три енергийни договора и, ако може, да защити руските интереси чрез тях. Сега, в първите дни след визитата му, разбираме, че не е успял да защити Русия, поставен на колене от Георги Седефчов, който направил „голям шлем” и проводил Путин обратно по живо – по здраво. Отварям скоби, за да се запитам какъв точно голям шлем (grand slam) е направил Първанов – прибрал е всички взятки на Путин или по време на неговото посещение в България е успял да стане шампион по тенис на Австралия, Франция, Англия и Съединените щати. Затварям скобите.

Представям си с какво хапане на устни е пристигнал тук Владимир Владимирич, как са е питал: „Ще успеем ли да вземем 51%?” и как се е разбил като вълна в скалистия бряг на гордата ни непреклонност. Как е станало това? Медиите мълчат, но аз съм почти сигурен, че е станало именно по следния начин:

Поразчувстван от славеевите трели на безсмъртния (в медицинския смисъл на думата) Йосиф Кобзон, най-големият олигарх неусетно попада в коварните мрежи на българското гостоприемство. Похапва в резиденция „Лозенец” и после отива да разпусне в пиано-бар Синатра, въпреки че последният (певецът, не барът) е жалка креатура на американската империалистическа музикална пропаганда. Атмосферата е затъмнена, уискито неусетно сменя водката, но не и сельодката. Уиски със сельодка?! Брррр…..  Охраната и официалните гости се понапиват. Изведнъж под масата на Путин и Първанов пропълзява красива българска мома в национална носия. Разкопчава дюкяня на Путиния Дзеня и вади оттам обратното на фамилията му. Налапва го с наслада. Насладата скоро е споделена и от високия гост, който примижава с безизразните си сибирски очи и започва да мърка. Сдържано, по мъжки. Но ето че в един момент момата неочаквано изплюва налапаното и застава мирно до масата. Путин е неприятно прекъснат и отклонен от пътя към оргазма.

- Ну, Гога – обръща се той към Гога Първанов, – почему?

- Господин Путин – щраква капанът на нашия президент, – дали не сте склонен не на 51%, а на 50%. Да делим не по братски, а по равно. Като ще е делчев, нека поне е Гоце.

- Я знаю как вас зовут.

- Не, имах предвид Гоце Делчев.

- Извинете.

- Подпишете за 50% и свирката веднага продължава!

В един кратък миг две филмови ленти преминават пред очите на Путин. На едната е неговия живот, кариера в КГБ и пътя до върха. На другия е историята на Матушка Русь от Петър Първи, обръснал брадите на болярите, през Ленин и Сталин, обръснали ги до кръста и пратили останалото в Сибир, та чак до наши дни. Втората лента натежава и президентът гордо и непреклонно вирва недоразвитата си брадичка:

- Не! Русия ще вземе 51%!

Девойката се обръща кръгом и се отдалечава с маршова стъпка, като безизразно изтрива уста о ръкава на народната си носия.

- Сам си го изпросихте Владимир Владимирович! Преговорите трябва да продължат на друго място.

Късно през нощта. Влажно подземие. Мъждива крушка се поклаща на кабела си и гони гротескни сенки по подпухналото от бой лице на Владимир Путин. Той е вързан за стол по средата на стаята, а около него, тежко дишайки, обикалят Георги Първанов и Сертей Станишев, съблечени по ризи с тиранти и запретнати ръкави. Станишев държи в ръка сопа, на която пише: „азъ знамъ всичко”.

- Фрасни го, Серго! – садистично просъсква Седефчов.

Дмитриевич фраска Путин през ребрата и те пропукват.

- Ще подпишеш ли за 50 на 50 процента, мръсник! – изкрещява в лицето на руския президент българският такъв и от устата му пръсват слюнки.

- Нет! – надсмива се над палачите си Владимирович и намира сили да запее: „Вставай, страна огромная-а-а-а-а!…”

- Утрепи го, Серго!

Призори. Първанов замислено гледа през високото решетесто прозорче разпукването на зората. Станишев плисва кофа вода в лицето на Путин, за да го свести от нечовешкия побой, който за съжаление не е успял да придвижи в желаната от България посока преговорите за „Южен поток”.

- Мда-а-а…. – обобщава Седефчов и намята сакото си. – Явно няма да стане така. Ще трябва да прибегнем до крайни мерки.

- Налага ли се? – потреперва Дмитриевич.

- Налага се! – непреклонен е Седефчов и със стиснати зъби вдига телефона (тоест, не го вдига със зъби, вдига го с ръка, докато зъбите му са стиснати). – Изпълнявай операция „Калинка”!

- Какво е „Калинка”? – профъфля с подутата си и беззъба уста Путин.

Първанов не му обръща внимание и излиза от стаята.

- Не ти трябва да знаеш – старае се да избегне погледа му Станишев.

- Скажи, пожалуйста!

Станишев поглежда хленчещата и сополива купчинка на стола, която до вчера беше горд президент на една велика държава, и нещо дълбоко в него трепва.

- „Калинка” – казва глухо Сергей – е операция за нахлуване на български войски в Русия. До 24 часа ще сме в Москва. До 48 – във Владивосток. До седмица М-тел ще държи всички мобилни комуникации, а до месец руснаците ще ядат само кренвирши „Леки” и ще се трият с „Белана”. И знаеш ли единствено кои български фирми няма да завладеят Русия? Винпром „Карнобат” и Винпром „Пещера”, защото ще наложим сух режим!

- Не! Не-е-е! – пречупва се накрая Путин. – Ще подпиша! Всичко ще подпиша! Нека да е 50 на 50 процента!

В този момент вратата се отваря и влиза Георги Първанов с готовите договори. Путин подписва с трепереща ръка и се отпуска назад в стола.

- Ето че можело – връща се човечността в гласа на българския президент. – Хайде да се оправяме, че от 10 часà имаме тържествено посрещане на паметника на незнайния войн.

Обективите на камерите и фотоапаратите са насочени към трибуната. Националните медии предават директно. Артилеристите са готови да дадат церемониалните 21 топовни салюта. Първанов прави крачка към микрофона, поглежда мило руския си колега и казва:

- Успяхме да постигнем голям шлем!

Останалото се знае. България ще бъде световна енергийна сила. Сърбия, Гърция, Турция и Румъния ще подадат молби да ги анексираме и ние ще го направим, само че по азбучен ред, за да няма обидени. После лисабонският договор ще се влее в българската конституция и Европейският съюз вече ще се нарича България със столица София, но със строго софийско жителство, защото като заприиждат онези ми ти провинциалисти от Стокхолм, Лондон, Париж и Милано, направо не ми се мисли къде ще се паркира до НДК!

автор: sulla.blog.bg

прочетен: 1759 коментари: 18

последна промяна: 22.01.2008 23:00

Tweet

До три заключения стига дедукцията на детектива. Първо, получателят е мъж, защото има „г-н”. Второ, той е женен и протоколът на Министерски съвет знае това. Трето, поканеният е отрязан от всяка възможност да доведе гадже, защото ясно пише „и съпруга”. Но има и още едно, четвърто, което за мен се оказа съдбовно. Когато взех тази покана в ръце, сякаш блесна светкавица и аз прогледнах! Цял живот, въпреки своето досадно голямо Его, съм се чувствал превъзхождан, но никога не съм успявал да разбера от кого. Сега знам – от Негово превъзходителство*. Слава на Бога, социалистите вече скъсаха с лицемерните обръщения, защото, докато при капитализма човек за човека е вълк, то при тях той е брат, приятел и негово превъзходителство. Вярно, имаше навремето поети, които говореха и за „негово величество човекът”, ала Царят не е съгласен да се говори така. Пък и трябва да има ред в званията. Ето, председателят на партията е Негово превъзходителство. Шефът на градската организация – Негово сиятелство. В София това е негово сиятелство Овчаров, но срамни професии няма! Областните отговорници по идейно-възпитателната работа съответно са Техни високопреосвещенства, докато главният отговорник по ИВД е Негово Светейшество. Към депутатите от парламентарната група на социалистите е редно да се обръщаме с Екселенц, докато към членовете на Висшия съвет – просто Сър. И съответно Лейди, но не съм сигурен дали Емилия Масларова, която е министър, не е по-правилно да е Милейди, а Джевдет Чакъров, който също е министър, да е Джевдет-бей, да не рече после, че го дискриминират по етикетно-протоколен признак. И накрая, активните борци против фашизма и капитализма са Техни височества, защото повечето идват от високо, от балкана, макар че още се спори дали това е точно така.

Като разкри своята истинска същност, Негово превъзходителство г-н Станишев сложи ред и в много други комуникационни конструкции. Например песента „Една българска роза”: „Добър вечер, приятелю млад, добър вечер, ваше превъзходителство”. Или пък в прогимназията: „Моля, ваше превъзходителство, пък Иванчо ми дърпа плитките и ми гледа под полата!”. А песента за Георги Димитров? „Ти си наш и скъп, и свиден, ти, твое превъзходителство Димитров! Твоят път е път завиден, път неравен и суров”. Не можем да не си спомним с умиление за Техни превъзходителства Пеко Таков, Мако Даков и Тано Цолов, за Нейно превъзходителство Баба Цола и за Негово превъзходителство Бай Тошо. Въобще, да ти стане едно превъзходителствено на душата…

_______________________________________________________

* Н. пр. – обръщение към официално лице, представляващо дадена държава в друга държава, обикновено посланик. Ако г-н Станишев се чувства в чужбина или пък функционира в България като емисар на друга държава, в т.ч. и на своята родина, си вземам всичко казано назад и признавам, че е прав да се титулува Свое превъзходителство.

Tweet