Такъв некадърник като вас, който дори дипломата си не е изкарал, а си я е купил, не заслужава на женския пазар да продава, камо ли да е висш държавен чиновник на отговорен пост. Не разбирате нищо от това, което работи екипът ви, а само се интересувате да взимате подкупи и да си ги делите с онези, които ви покровителстват”. После ще му кажете, че е недопустимо подчинените му да гърмят като бушони на далаверите, че не е прилично да си бърка в носа, когато дава изявления за медиите и че не е прав, задето е свалил девойката, която вие ухажвате вече цяла година.

Отначало лицето на шефа ви ще е равнодушно. После в очите му ще се прокрадне тревога. Ръцете му ще зашарят по бюрото и ситни капчици пот ще избият по горната му устна. Погледът му ще започне да се мята наляво-надясно в отчаян опит да избегне вашия и накрая брадичката му ще затрепери и шефът ви ще ревне да плаче. Ще вземе оставката си и ще я подпише. Чак тогава вие ще си позволите да проявите човещина, да погалите главицата му и да го утешите…

Дали така си представя развоя на събитията опозицията, когато внася вотове на недоверие срещу кабинета? Едва ли. Опозицията не е толкова глупава и мизерна, колкото изглежда. Едва ли си мисли, че управляващото мнозинство, пречупено от непоклатимата й аргументация, ще прозре собствената си несъстоятелност и ще гласува против себе си. Следователно, и това не е тайна за никого, опозицията го прави не за да събори правителството, а за да се възползва от процедурата за изказвания. Впрочем така трябва и да бъде, защото винаги има какво още да се каже по отношение на правителството и не бива да се пропуска нито една възможност то да бъде казано. Но ето че от тази медийна възможност с радост се възползват и самото правителство, от което се очаква да се свива под тежките удари на опозиционните атаки. Правителството с радост изнася дълги моноспектакли на премиера и министрите, придружени с мултимедия, закачки с публиката и хвърляне на многозначителни погледи към телевизионните камери, както изискват принципите на модерния тотален жанр в драматургията. Пред камерите депутатите разговарят помежду си така, както иначе никога не го правят. Иначе мнозина от тези, които си разменят остроумни квалификации и пиперливи нападки, са добри приятели и лоялни партньори по различни изгодни проекти. Голямо изкушение е телевизията…

Какво предлагам ли? Не, не предлагам в парламента да се монтира театрално осветление, машина за сняг и плюшени завеси, макар че изкушението не е малко. Предлагам, след като дебатите по вота не са нищо друго, освен рекламни активности, да се заплащат на националната телевизия, която ги излъчва, като такива. Средната цена за поясите, в които се разразяват трагикомичните събития в камарилата, е 22,3 лв. за секунда. Сметнал съм го, така е. Следователно, ако премиерът е говорил вчера час и десет минути, той, правителството, партията му или нейните спонсори дължат на националната медия 4200 секунди по 22,3 лв. или 93 660 (деветдесет и три хиляди шестстотин и шестдесет) лв. без ДДС (хайде да не отваряме темата за ДДС-то, че ще стане мътна и кървава). Финансовият министър за мултимедийното си шоу дължи приблизително 53 520 (петдесет и три хиляди петстотин и двайсет) лв. без ДДС и тъй нататък, като най-скромни са независимите депутати с по 6 690 лева според парламентарния правилник, който не им дава да се разпищолват повече от пет минути. Ако се вярва на медиите, че дебатите са продължили 9 часа, то парламентът и населяващите го форми на живот за ораторския си ексхибиционизъм дължат на обществото 722 520 (седемстотин двайсет и две хиляди петстотин и двайсет) лева без ДДС. Хайде, ще ви кажа и колко е ДДС-то, макар че те ще го откраднат: 144 504 (сто четиридесет и четири хиляди петстотин и четири) деноминирани лева.

Седем вота на недоверие само срещу последното правителство са 5 057 640 (пет милиона петдесет и седем хиляди шестстотин и четирийсет) лева без ДДС. С тези пари националната телевизия може да направи чудеса, включително и да закупи всички нови серии на „Д-р Хаус”, че да има какво да гледаме вместо печалните изхвърляния в парламента.

Хронология на вотовете на недоверие
срещу българските правителства 

Tweet

Президентът се изказа в десет точки. За избирателната система. От известно време той, сякаш забравил, че през 2001 стана президент почти случайно, изглежда е обсебен от синдрома „Иван Костов”, който кара невзрачни люде да се изживяват като изключителни. Страдащите от този синдром започват да вярват, че, ако притежават някаква стойност, то тя произтича единствено от тях самите, и че рейтингът, на който се радват, не е рейтинг на институциите, които представляват, а е техен персонален рейтинг в качеството им на физически лица и природни творения, да не кажем шедьоври. Този вид пациенти бързо забравят своите стари съратници и партиите, с които са е издигнали. Не се колебаят и да се отрекат от тях, когато те се изложат, защото се страхуват, че ще ги повлекат след себе си. Когато славата на болните от синдрома започне да залязва, те се мъчат да заглушат паниката си, като си самовнушават, че имат политическо бъдеще, защото са много популярни. И, разбира се, трескаво и налудничаво започват да търсят все нови и нови начини да станат още по-популярни.

Последният начин, който нашият президент откри (а може би все пак му е помогнал със съвет някой от неговите „интелектуалци” от кръжеца на Гранитски), е да разкритикува управлението на БСП. Сякаш няма нищо общо с него и сякаш държи в ръкава си неговата алтернатива. И за начало като едни 10 Божи заповеди ни сведе „своите” 10 точки за избирателната система. Представям си как неговият прессекретар, също като Мойсей на Синайската планина, се е явил в президентския кабинет, а там „димът се вдигаше като дим от пещ и цялата планина се тресеше силно” („Изход” 19:18). От горящата трънка се е разнесъл нечовешкия глас на президента:

-   Готови ли са десетте Ми точки за промяна в избирателната система?

-  Онези предложения на ГИСДИ отпреди десетина години ли?

- Млък! – представям си как се е засегнал на неповторимост президентът и е превърнал прессекретаря си в стълб от сол, но сетне отново го е направил прессекретар, за да има кой да сведе гениалността Му до знанието на народа. – Я да зачетеш какво сте написали там…

Представям си как прессекретарят е започнал да чете предложенията Му за реформа в политическия модел, като сигурно се е питал на ум дали това не са някакви общи приказки, колкото някой да се изкаже, та дано другите да му обърнат внимание. Вероятно президентът също се е позамислил над това, защото е знаел, че отдавна го обвиняват в политически ексхибиционизъм, тоест в готовност да обуе чорапогащник и да застане на околовръстноно, само и само да е в центъра на вниманието, да не спират да говорят за него и да не секва любовта на обикновените хора, каквото и да вложим в думата „любов”.  Позамисил се е и е решил да пипа по-внимателно:

- Чакай, чакай! – прогърмяла горящата трънка. – Прочетиго пак.

- „Като условие за участие в парламентарни и местни избори се въвежда изискването: регистрирани структури на партиите минимум в 2/3 от общините.”

- Стоп! Тук да се добави: „това не важи за партии от интелектуалци под патронажа на настоящи и бивши президенти, но не и преди 2001 година.” Давай нататък.

Прессекретарят е дал. Дал, дал, докато президентът го е прекъснал отново:

- Не, не! Това отпада цялото! На негово място запиши: „За премиер, президент и кмет на  Перник могат да се кандидатират само политици чиито малки имена започват с „гео-„ и завършван на „-рги”, а фамилиите съответно започват с „пър-„, завършват на „-в”, а по средата има „-вано-„.

- Брилянтно! Най-вече от юридическа гледна точка – представям си как е израболепничил прессекретарят.

- Ще се научиш ти… – най-вероятно е поощрил старанието му президентът и продължил да диктува.

Представям си как, когато е стигнал до въпроса за прозрачност при финансирането на кампаниите, се е сетил, че закъснява за участие по bTV, телевизията на неговия щедър приятел и верен съмишленик Краси Гергов от Правец. Скокнал и изприпкал навън, за да не му се карат.

Прессекретарят, останал сам в осиротелия кабинет, въздъхнал над суровата си съдба и за пореден път задал на Господ риторичния си въпрос: „Господи, защо ме наказа с такъв началник!”. Този път обаче Синайската планина останала безмълвна.

автор: sulla категория: 

прочетен: 1330 коментари: 21

последна промяна: 05.08.2008 23:58

Tweet