Според мен няма стара, нова, автентична или неавтентична десница. Десницата е като църквата. Православната църква не е свещеническата организация, а са всички миряни, кръстени в Христа. Свещеничеството во главе със Синода е клир, макар че често се нарича неправилно „църква”. Така и десните политически партии са „клирът” на десницата, но самата десница – това са всички дясно мислещи хора, които се нуждаят от професионално политическо представителство във властта. Въпросът е кой ще ги представлява. В случая десницата е нещо като работодател, който събира оферти от партиите и онези от тях, които дадат достатъчно добра заявка, че ще защитават интересите й чрез властта, припознава като десни партии и им дава доверието си. Очевидно работодателят не е особено доволен от наемника си в лицето на „автентичната десница”, както обичат да наричат себе си старите десни партии, защото е оттеглил от него почти цялото си доверие. Това, че СДС, ДСБ и останките около Клуб „Сенатор” събират общо само няколко процента доверие, изобщо не означава, че дясномислещите хора в България са останали само няколко процента. Напротив, на всички избори, които са се случвали досега, става ясно, че лявомислещите хора са си все толкова, колкото са били винаги, а останалите, които гласуват по най-различни причудливи начини, по принцип са десни или поне „антилеви”. Тоест десницата няма свой представител във властта и или трябва да си намери, или да си създаде. Оттук и моят отговор на въпроса: да, България се нуждае от нов политически проект и, да, този проект трябва да бъде десен.

Какво значи един човек да е с ляво или с дясно мислене? По принцип десните хора приемат, че имат достатъчно качества като трудолюбие, интелигентност, постоянство и морал, за да могат да се реализират в една среда на свободна конкуренция. Те приемат също така неравенството в обществото за нормално и за резултат от свободата. За тях равенството е винаги насилствено. То може да съществува единствено като равенство пред Бога и закона, но не и като равенство във възможностите и резултатите. Нещо повече, за десните хора неравенството е здравословен двигател на прогреса, защото в крайна сметка всеки човешки стремеж е желание да се премине от едно качество в друго, по-високо, било материално, духовно или емоционално качество. Десният човек знае, че винаги има някой по-добър и по-богат, и с действията си се стреми да стане като него. Левите хора, без това да ги прави по-малко честни и морални от десните, вярват, че равенството е не само възможно, но и желателно, за да се развива обществото добре. Те, разбира се, се заблуждават горчиво, защото нито равенството е възможно, нито пък опитите то да бъде наложено изкуствено и на сила са довели обществата до нещо добро. Левият човек живее с осъзнатия или пък с подсъзнателния страх, че няма да се справи в условия на свободна конкуренция. Често е прав да мисли така за себе си и никой не бива да му се сърди. Ето защо левият човек се бори за общество, където всички да са относително добре, за да може и той да е относително добре покрай другите и това да му е гарантирано. Разбира се, в едно общество трябва да има както производство, така и разпределение, както конкуренция, така и солидарност. Хората не се раждат леви или десни. Докато съм млад, силен и конкурентен, най-вероятно е да съм с десни убеждения. Когато остарея, ще разчитам обществото да се грижи за моите здравословни и социални нужди и тогава убежденията ми рязко ще олевеят. Освен ако на младини не съм професионален активист, а на старини не ме сполети голямо наследство. Тогава ще е точно обратното. Диалектика…

Все по-често се забравя, че човешкото общество е възникнало и съществува само с една единствена цел – да осигури на членовете си оцеляване, сигурност и, ако е възможно, известно щастие. Доколкото политиката е начинът за управление на обществото, то нейната цел трябва да е абсолютно същата. Разбира се, в повечето случаи тя е съвсем друга и затова между политиците се появяват споровете около това кой е по-голям престъпник от другия, кой е по-голям некадърник и, от друга страна, кой е най-умният, най-добронамереният и най-компетентният, който може да постигне целта на обществото чрез политиката. Членството на България в Европейския съюз е своего рода политически борд, подобен на валутния. В обществото има консенсус по въпросите каква трябва да е политиката на страната, кои са нейните приоритети и какъв е краткосрочният и средносрочният й път на развитие. От тази гледна точка въпросът „Какво да се прави?” донякъде отстъпва пред въпросите „Кой да го прави?” и „Как да го прави?”. Техният отговор минава през отговора на един друг въпрос: „На какво и по какъв принцип се делят хората?”. Това, че се делят на леви и десни, както вече казахме, е следствие на други деления. Едно от традиционните за българите разделение е на русофили и русофоби. В първия лагер са попадали всякакви – от крайни консерватори до комунисти. Във втория по правило са всички, които са убедени, че цивилизационната ориентираност на България трябва да е към Запада, а не към Русия. „Фобия” не значи омраза, а страх. Русофобите не мразят руснаците, нито Русия, нито страната, нито държавата. Те се боят от руските имперски амбиции на Балканите и от техните последици за обществения и политическия живот в България. Тези страхове датират още от Кримските войни и, за съжаление, в повечето случаи са били напълно основателни. Те са основателни и сега, когато Русия безпрецедентно увеличава икономическа си мощ от началото на ХХІ век (над 50%), когато на практика официално се отказа от демокрацията и от възроди имперските си амбиции по отношение не само на „близката чужбина”, но и на други части от света, включително и на Балканите. Русофобите вярват, че българското общество ще бъде по-щастливо, ако се развива като западно капиталистическо общество и това ги определя като по-скоро десни хора. Русофилите смятат, че относителна стабилност и някакъв просперитет у нас могат да се гарантират единствено в руската сфера на влияние, пък дори това да минава през създаването и забогатяването на проруска олигархия. Това, естествено, ги прави да изглеждат по-скоро леви.

Но колкото и да е важно разделението на хората у нас според отношението им към Русия, за мен има едно още по-дълбоко и важно разделение, което се корени още в демографската картина на България от края на ХІХ век – разделението между самодоволни невежи, които си мислят, че могат всичко, и образовани и културни хора, които наистина могат нещичко, но са прекалено възпитани, за да надават популистки крясъци за това. И като казвам „възпитани”, казвам го в лошия смисъл на туткави, нерешителни, безхарактерни и неуверени. Това разделение е по-фундаментално и от разделението на русофили и русофоби, и от разделението между либерали и консерватори, и от разделението между леви и десни. Ако балансът при него се наруши, могат да станат пакости. А той ще се наруши, ако пострада нормалността. В политически смисъл нормалността ще се наруши, когато левицата и десницата не са представени справедливо и адекватно във властта, което ще означава, че политическият живот ще бъде поставен под съмнение. И доколкото в момента десницата не е представена справедливо и адекватно, нормалността е застрашена. Със сигурност мнозина биха казали, че десницата в момента е адекватно представена от ГЕРБ. Това не е така най-малкото поради три основни причини: идеологията на ГЕРБ не е дясна (доколкото тази партия има идеология), политиката на ГЕРБ не е дясна и кадровият ресурс на ГЕРБ не е десен. Това не е партия, която може да създаде традиция, а на десницата й трябва партия с традиция. Някой беше писал, че е готов да чака 30 години, докато израсне политическо поколение, както това става по обществената стълбица в Англия. Сигурен съм обаче, че не му е все едно какво ще се случва и кой ще управлява през трите десетилетия, докато крепнат „истинските” политици. Пък и като укрепнат, нали трябва да наследят някакви институции. Какви институции ще наследят? През трите десетилетия, през които ще растат новите политици, трябва да има среда, в която да растат и тази среда не е нито сегашната „автентична” десница, нито ГЕРБ. Трябва да има друга „обществена стълбица”, по която да се изкачват, защото по тази, която съществува сега, и 50 години да се качват, пак на същото място ще стигнат.

Създаването на Синята коалиция беше много сериозна заявка за нов десен проект. Най-голямото зло, което се случи на десните хора по отношение на тяхното адекватно представителство във властта беше „люспенето” и впоследствие разцеплението на СДС. Може би СДС не трябваше да става партия, знам ли. Не съм следил партийния им живот отблизо. Може би не е имало друг начин, но страничните наблюдатели като мен останаха с впечатлението, че „демократите” преядоха с власт и започнаха да се държат уродливо. Разцепването на СДС беше подигравка и обида към десните хора, независимо от причините, които са довели до него. Ето защо създаването на Синята коалиция беше нещо като нова надежда. За съжаление, изглежда в ръководството й не успяха да се разберат и СК просъществува съвсем кратко, за да се разпадне, ако не номинално, то поне в очите на хората, заради дребнави сметки и фасони. Всеки от старите лидери на СДС е натрупал негативно отношение към себе си, но ако бяха се събрали отново всички на „Орлов мост” и бяха казали: „Било каквото било, сега в името на нормалността, която е застрашена, отново сме заедно и се явяваме на местни и президентски избори. Искаме властта, за да я упражним от ваше име и за нищо друго. Ето това е нашият президент, който не е никой от нас, старите муцуни. Ето това е нашият кмет на София, който също не е никой от нас, старите муцуни”. Ако бяха направили това, хората може би щяха да им простят от любов към спомена за старото СДС. И тогава Синята коалиция щеше да има своя смисъл и да бъде новият десен политически проект. Вместо това старите лидери се удавиха в мнителност, ревност и властолюбие. Не само не се обединиха на принципна основа, а допълнително се разроиха на безпринципна. Не се посвениха да преиначават абревиатурите ОДС и СДС, сякаш хората са шимпанзета и слюноотделят само при чуването на тези звуци. Видях как членове на Синята коалиция НЕ гласуваха за кандидати на Синята коалиция. Видях как лидери на Синята коалиция съзнателно се противопоставяха, пречеха и саботираха кампаниите на кандидати на Синята коалиция. За това може да е имало някакви дълбоки професионални политически съображения, но за страничните наблюдатели е най-малкото необяснимо и несъстоятелно и ако то е част от някакъв десен проект, то този проект е твърде гнил. Как ние, безпартийните, да гласуваме за вас, щом самите вие не гласувате за себе си?! Затова мисля, че Синята коалиция проигра шанса си да бъде новия десен проект на България, а нейните лидери – да бъдат лидери в какъвто и да е десен проект. Никой не иска от тях да се махат, опазил Бог! Имат своите партии, нека участват с тях в политическия живот, нека се явяват с тях на избори, пък каквото получат, тяхно си е. Ако пък решат да се оттеглят и идващите след тях слеят двете партии под ново име и с нова програма, то това е тема на съвсем друг разговор, който според мен, за съжаление, е изцяло в областта на разюзданата фантастика. Ако пък ни изненадат с нещо, което не сме очаквали, но което сме готови да подкрепим от сърце, ще ръкопляскаме и заедно с това учудено ще цъкаме с език.

Междувременно обаче ние, десните хора, чакаме нови предложения. Допускам, че такива няма да закъснеят, защото простите сметки след последните избори показват, че поднесен по правилния начин, новият проект може да събере и един милион гласа, а защо не и повече – гласове, които няма да отидат при ГЕРБ, БСП и ДПС. Предложенията няма да закъснеят и защото, макар някои все още да се учудват от това, партийните елити много внимателно четат писания като това тук и коментарите под тях. Не е нужно новият десен субект да вземе властта веднага. Достатъчно е да влезе в следващия парламент. Това ще бъде достатъчно добро начало и добра база за бъдещо развитие. За себе си мисля, че не само бих подкрепил такъв проект, но дори бих се включил активно в него, ако той залага на компетентността на лидерите си, ако не е продажен, ако е категорично проевропейски и прозападен и още няколко простички, но важни неща. Ще го подкрепя, защото, както казах, за мен това ще бъде акт в името на спасяването на нормалността. Мисля, че нормалността заслужава да бъде спасена, тъй както мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Преди няколко месеца Бакърджиев се възмущаваше от Софиянски, задето онзи искал да яхне клуб „Сенатор”, за да си издигне кандидатурата за кмет. После, изглежда, успяха да срещнат възгледите си на някаква „принципна” основа и сега са рамо до рамо в борбата за десен ренесанс под името ОДС, а отскоро вече и под името СДС, което обаче значи нещо друго. Аз не разбирам как може да има хора, които не ги е срам да мимикрират под фалшифицирани чужди имена, белким излъжат някой разсеян избирател и спечелят някой незаслужен глас – СДС, ОДС, ЕНП… Защо ли не запазя за себе си СССР – Стамболов съобразява своевременно и разумно! Между другото, онзи ден в Кюстендил ми разказаха за забележителна предизборна практика. Някой от кандидатите се бръква да си купи билбордове и да си отпечата плакати. На тях, естествено, има номера на бюлетината, с която се очаква да гласуват неговите симпатизанти. Конкуренцията обаче се изхитря и отпечатва само номера на своята бюлетина и го лепи върху номера на бюлетината на първия по неговите рекламни материали. Честен кръст! И аз не повярвах в началото. Както и да е…

От друга страна Мартин Димитров и Иван Костов пък, вместо да съберат СДС и ДСБ в една партия, започнаха такива сложни танци и надцаквания, такива тънки пресмятания и предвиждания, че процесът на анонсиране в бриджа в сравнение с тях заприлича на примитивен махленски пазарлък. То не бяха вътрешнопартийни избори, то не бяха междупартийни избори. В крайна сметка резултатите от тези избори станаха повод СДС и ДСБ да се скарат. Колкото и засегнат да се чувства Костов, трябва да признае, че ситуацията на фактически разпад на Синята коалиция, до която се стигна през последните седмици, беше, ако не изцяло провокирана, то чувствително инспирирана от ината му да се пазари за общински съветници и тяхното разпределение и съотношение в листата. И вече имам чувството, че тези неща Костов ги прави нарочно, сякаш политическата му цел не е властта и по някаква причина саботира собствената си партия.

По този повод се надигнаха гласове „Трябва ли да се спаси СК?” и много от тях прибързано си отговориха: „Не!”. Защото с ДСБ били не знам кои си, пък при СДС били не знам какви си и всеки трябвало да върви по свой автентичен път. Други пък казват, че събирането на СДС с Бакърджиев, Софиянски и прочие било „широка дясна коалиция”. Все едно аз да отида на кръчма с приятели от казармата и да кажа, че това е „мощно военно присъствие”. Макар и стари отломки, новите седесари (от новото СДС) уж са интелигентни мъже и би трябвало да знаят, че събирането им не води до проста сума от електоралните подкрепи, които са имали преди него. Лично познавам стари емблематични седесари, които официално заявиха, че оттеглят подкрепата си от Мартин Димитров, заради безпринципното според тях съглашение, което направи с техните бивши и понастоящем компрометирани партийни колеги.

Трябва ли да се спаси Синята коалиция? Аз мисля, че трябва, защото отсъствието на подобен субект лишава от представителство в управлението много десни хора, които със своя интелект, професионална квалификация и, не на последно място, морални устои са нужни на обществото. Само че в Синята коалиция от старите партии трябва да се запазят само изградените структури и съдебните регистрации. Старите лидери трябва да преглътнат личните си амбиции и да се оттеглят под нестихващите аплодисменти на вече зрялото и готово да влезе в политиката ново поколение. Иначе много скоро ще бъдем изправени пред абсурдната ситуация, в която ще трябва да избираме между БСП и ГЕРБ. А според един стар мой приятел тази ситуация вече е налице. И той отговорно заяви, че когато се изправи пред такъв избор, ще гласува за БСП срещу ГЕРБ, защото БСП са реален политически субект, който е печелил и губил избори, докато ГЕРБ са опасно извънсистемно явление, виреещо върху простотия, престъпност и корупция. Така каза, това са неговите думи. А иначе той е емблематичен син журналист. Толкова емблематичен и толкова син, че ме е страх да ви кажа кой е. Така че, ако се изправим пред необходимостта да избираме между БСП и ГЕРБ, това ще е все едно да се видим принудени да избираме между Сцила и Харибда, което не е никакъв избор. Но може би пък именно това е целта на занятието. И макар че последното изречение е чудесен финал на текста, мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Да се поиска вот на доверие от парламента за цялостната политика на правителството е може би правилен и умен ход от страна на премиера. С него той казва: „Независимо от атаките към мен, държавата иска именно аз да я управлявам и го заявява чрез най-важната от институциите си – Народното събрание”. Вместо това можеше да каже нещо много по-просто, например: „Да, гласът от записите е моят глас и да, аз казах тези неща” или пък: „Не, гласът не е моят и не съм казвал това”, но да не навлизаме в тази тема, защото тя е отвратителна както за набедените, така и за набеждаващите. Наистина, ходът с искането на вот на доверие е умен и правилен, но не е честен и принципен. Каква е логиката му: „След две години управление нещата се промениха, управляващите се промениха и затова е необходимо да се препотвърди доверието към тях. Напоследък се изнесоха доста компрометиращи материали, които разколебават доверието на обществото към управлението и това е още една причина доверието да се препотвърди”. Аз поне не се сещам за други логически причини да се поиска вот на доверие (не обсъждам техническите и политическите причини, защото те са много повече).   Дотук добре, но препотвърждаването не се иска от когото трябва. За разлика от управлението, парламентът не се е променил за тези две години. Той си е такъв, какъвто го направи гласът на избирателите през 2009. Разпределението на депутатите е същото – само РЗС е смъртно обидено от неосъществените си мечти за властта, но за тяхно голямо съжаление тази им обида не трогва никого. Следователно да се иска одобрение от този парламент значи предварително да се знае, че такова ще бъде получено от страна на мнозинството, съставено от депутатите на ГЕРБ и симбиотите им от Атака (Като Джаба и малкото изродче на рамото му от Star Wars, помните ли?). Това е все едно ако мой клиент ми каже, че не ми вярва вече, аз да събера хората от фирмата си и да им поискам доверие, за да му натрия носа.

Ако премиерът наистина искаше обективна оценка за управлението си и ако наистина е узрял до благородната идея да мине през ритуал на пречистване, преди да продължи с втората половина от мандата си, редно е да се допита не до собствените си депутати, а до избирателите. Не вот на доверие от парламента трябва да поиска, а да подаде оставката на правителството и да предизвика нови парламентарни избори (има как да го направи с влиянието си в този парламент). Да се яви на нови парламентарни избори и ако ги спечели, както му се кълнат социолозите, да състави ново правителство с нови хора. Сигурен съм, че ГЕРБ ще спечели изборите, макар и не така убедително както предния път, така че г-н Борисов няма от какво да се притеснява. Поради по-слабото си представяне ГЕРБ ще е принуден да раздели властта с други политически формации – нещо, което не направи първия път и сега страда от това. Бойко Борисов пак ще е премиер, но ключовите министерства трябва да се дадат на по-малките коалиционни партньори. Така и изкушенията и отговорностите ще са по-малки, а контролът си остава същият. Не само в кабинета, но и на всички нива на властта трябва да бъдат привлечени хора от предишни правителства, които знаят какво има да се прави и знаят как трябва да се направи, защото една от големите беди през последните години е, че всеки, който вземе властта, си мисли, че да се управлява държава е много лесно. Ето това е. Така трябва да мислят професионалните политици – стари и новопрохождащи, ако имат някаква макар и съвсем зачатъчна стратегическа визия за развитието на българското общество. А такава визия би трябвало да имат, ако не от друго, поне от инстинкт за самосъхранение, защото едно мъртво и разорено общество няма да може да ги издържа в качеството им на професионални политици… Господи! Какви скучни и сериозни неща съм принуден да пиша!…

***

Горния текст (без уводния абзац) написах още във вторник, когато на партийно събрание на ГЕРБ се реши, че кабинетът ще иска вот на доверие. Забавих неговото публикуване, за да може да излезе първо в пресата. Правя това уточнение, защото при обсъждането на вота в парламента Сергей Станишев защити абсолютно същата теза – че при съмнение за правителствената политика, доверие трябва да се потърси не от парламентарното мнозинство, гласувало за правителството, а от избирателите. Не казвам, че се е вдъхновил от мен, но искам да се разбере добре, че и аз не съм се вдъхновил от него. Виждате ли в каква абсурдна ситуация сме поставени ние, свободните десни опозиционери! Да защитаваме със социалистите едни и същи тези. Това, разбира се, не е приятно, но не е и учудващо. И бушменът, и ескимосът виждат една и съща луна и изказват едно и също мнение за нея, без от това бушменът да става по-малко бушмен, нито ескимосът – по-малко ескимос. За  съжаление, не на това мнение са в Синята коалиция. Там сякаш изпитват див ужас да не би някой да ги заподозре, че мислят като лявата опозиция и гласуват като нея. Именно затова гласуваха „въздържали се”, с което ме натъжиха и ме накараха да се почувствам съвсем самотен десен опозиционер. Какво значи „въздържал се”? Питат те примерно: „Женен ли си?”, а ти започваш да се потриваш, да се сучеш и накрая отговаряш мънкайки: „Не съм нито женен, нито неженен. Аз съм въздържал се”. Ако те попитат „Крилце или кълка?” и ти отговориш „въздържал се”, със сигурност няма да получиш нито крилце, нито кълка. Сигурно в синята коалиция си мислят, че ако се изпълни сценарият ГЕРБ да повтори един ден мандата си с по-малко депутати в парламента, най-сетне ще се обърне за помощ и съдействие към тях, за което ще им отстъпи и част от властта. Сигурно е така. Сигурно, ако Синята коалиция иска да се случи това, в момента постъпва съвсем правилно. Обаче недоволството към некомпетентното и безцелно управление на ГЕРБ рано или късно ще се трансформира в отрицателен вот и този вот ще се насочи и към онези, които сега подкрепят мнозинството и дори към онези, които не се разграничават достатъчно ясно от него. Ако СК не се определи категорично като опозиция, ще понесе последиците на електоралния отлив, включително и в лицето на самотните десни опозиционери като мен. Разбирам и другото съображение – от ГЕРБ се иска да води определена политика, да извърши конкретни неща и докато води тази политика и върши тези неща трябва да бъде подкрепян. Когато не я води и не ги върши – да бъде наказван. Но що за наказание е да гласуваш „въздържал се” в един предизвестен вот. Резултатът е абсолютно същият, какъвто би бил, ако гласуваш „против”, само че с „въздържал се” размиваш контурите на безличната си физиономия, а с „против” поне заявяваш кой си. Има въпроси, на които има само два възможни отговора – „да” или „не”. Да продължили кабинетът да управлява по този начин – ДА. Или: да продължи ли кабинетът да управлява по този начин – НЕ.  „Въздържал се” значи „нямам мнение” – поне така го разбират хората и не желаят да им се обяснява, че не са прави. И НДСВ влезе в тройната коалиция по съвсем разумни и целесъобразни причини, но никой не им го призна и сега са маргинален клуб за политически спомени. Ако Синята коалиция допусне това да се случи с нея, а то ще се случи, ако продължават в същия дух, ГЕРБ наистина ще има основание да предявява претенции за дясното пространство, ако не като идеи, то поне като електорална подкрепа, и никой няма да има право да каже нищо. Напротив, ако Синята коалиция се обяви като непримирима опозиция на сегашното управление, ще спечели подкрепата на всички, които са недоволни от ГЕРБ, но не биха се обърнали към БСП или ДПС. А това, струва ми се, въобще не са малко хора. В България, а може би и навсякъде по света, решаващи не са твърдите електорати. У нас са решаващи онези между 30 и 40 процента от гласоподавателите, които при всеки следващи избори или гласуват за някой нов избраник, или не гласуват въобще. Ето тези гласове решават съдбата на българското управление и за тях трябва да е борбата. Иначе синята бабичка или червената бабичка (казвам го с любов и усмивка, като имам предвид твърдите електорати на партиите) ще гласуват в синьо и червено независимо от качеството и стойността на кампаниите, с които ще ги облъчат. В този смисъл усилията трябва да са насочени не към тях, а към онези 30-40% променливи и негласуващи. Как Синята коалиция ще надвиши броя на сигурните си гласове с „въздържал се” по всички въпроси, които изискват гръмко и ясно „против”! Няма да привлекат към себе си нито гласове от ГЕРБ, защото който иска да гласува за ГЕРБ, ще гласува за ГЕРБ, а не за някой си, който великодушно и интелигентно го подкрепя, нито пък гласовете на колебаещите се противници на ГЕРБ, защото и те няма да гласуват за някой, който великодушно и интелигентно подкрепя ГЕРБ, против когото те са. Ще гласуват или за БСП, или, ако ги е гнус, няма да гласуват въобще. Така че какво се печели с това „въздържал се”?! Може би от гледна точка на политическото оцеляване на Синята коалиция това е правилното поведение, но аз не съм гласувал за тях, за да оцеляват политически, а за да изразяват моето мнение. Идеалният политик и в частност народен представител е онзи, който се държи, както бих се държал на негово място аз, който съм го изпратил да ме представлява. А ако при гласуването на вота на доверие в парламента бях аз, определено щях да гласувам „против”. Тогава за какво представителство става въпрос и за изразяването на какви обществени интереси. Ще го кажа за последен път. Аз искам дясно управление. Искам България да е капиталистическа страна, каквато е била през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато е давала заеми на страни като Германия. Искам в управлението да влизат интелигентни, образовани и културни хора, по възможност с произход, различен от работническо-селски и лумпен-пролетарски. Искам възраждането на елементарни, но много важни ценности като чест, доблест и достойнство. Искам възраждането на националната гордост в отношенията ни с другите нации и тази гордост да бъде фундамент на външната ни политика. Искам да се създават блага, а не да се преразпределят и крадат. Който ми предложи такава политика, той ще спечели моята самотна дясно опозиционерска душа.

Tweet

Аз пък предлагам друго. Да се преразгледа коренно административната структура на София (а и на Пловдив и Варна), като се изхожда за удобство от допускането, че общината се управлява различно от държавата. Държавата се грижи за националната доктрина и всички произтичащи от нея приоритети, докато общината е по-скоро доброволно сдружение на собственици. И това се признава официално, защото иначе не би следвало данъците на хората да се определят като функция от цената на имотите им. Ако продължим в този ред на мисли, ще трябва да признаем правото на онези, които плащат повече данъци да искат с тези данъци да се решават техни комунални проблеми, а не комунални проблеми в кварталите на онези, които плащат по-малко данъци. Защото се получава така, че ние ще си плащаме щедро и прещедро за дядовите си апартаменти и магазини, но кмета на София го избират с гласовете от Люлин, Младост, Момкова, Момина махала, Модерно предградие, Бакърена и Чугунена фабрика. Гласове на хора, които даже не са родени тук, а много от тях все още се водят по регистрация в родните си места и в столицата не плащат нищо. И като се възцари избраникът на Сульо, Пульо и Чугунена фабрика, той ще ми назначи на мен районен кмет, за да нямало било разнобой в политиката!

Но да се върнем на това, което предлагам – да се обособи един район „Център”. Мнозина ще кажат, че е трудно да се определят границите му. Да, ако слушаме агенциите за недвижими имоти, всичко е „идеален център”, обаче аз ще очертая много ясно новия район. Забиваме, значи, един въображаем пергел в народното събрание (като внимаваме да не пронижем Цецка Цачева), разтваряме го някъде до Полиграфическия комбинат и започваме да въртим. Окръжността не е идеална, но очертава адекватно границите на район „Център”: Борисовата градина, Лозенец (до телевизионната кула), семинарията, Японския, НДК, Пирогов, пл. „Възраждане”, Лъвов мост и (с известен компромис) гара Подуяне, Ситняково и там кръгът се затваря. Ето ги границите на район „Център”. Неговият кмет няма да се назначава от никого, а ще се избира при строги лустрационни изисквания към избирателите.  Всички местни данъци и такси ще остават в района. Влизането с автомобили ще е забранено, с изключение, разбира се, на живеещите и работещите в района. За живеещите ще е безплатно, а за работещите ще има тъмносиня, биеща на безнадеждно черна зона. Ако искат. Ако не искат, да идват с градския транспорт… Стоп! Градския транспорт.

Ще се намерят теоретици в областта на политиката и местното самоуправление, които ще възразят, че ако се конституира такъв столичен район, то откъде ще минава метрото и другия градски транспорт. Ами, през него, разбира се! Не ставайте смешни! Само че Столична голяма община ще трябва да си плаща на район „Център”, защото ще развива стопанска дейност, а именно градски транспорт, върху територията на района. Ще трябва също да си плащат и „Топлофикация”, „Софийска вода”, енергото и прочие заинтересовани. Ще трябва да си плаща и държавата, защото, да припомня, всички министерства са нацвъкани на територията на район „Център”. Да не говорим за разните там президенства-мрезидентства, парламенти-марламенти и министерски съвети-мъвети! Смятате, че е несправедливо такава далавера да се дава на район „Център” ли? Помислете само каква ще е далаверата, да речем, на район „Гробищен” и пак ще си говорим. А каква е далаверата на Люлин-Мюлин, Бакърена и Чугунена фабрика и т.н. ли? Ами тяхната далавера е, че ще имат избран с техните гласове кмет на голяма община, малко ли е!

Като казах кмет, та се сетих. Някой може би ще попита: добре, ще направим район „Център”, това е ясно. Но кой ще му бъде кмет? Ех, пък и вие… Ами то е ясно – аз ще му стана кмет. И тогава животът ще бъде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!

Tweet

Бедите на демокрацията започват тогава

Властта се е превърнала в самоцел, а професионалните политици – в обособено съсловие, което е спряло да изразява идеите на избирателите си. То прилича на съсловието на държавните чиновници, което вече е нация в нацията. Кастите на професионалните политици и държавните чиновници започват да поставят съсловните си интереси над интересите на обществото и престават да функционират като това, за което са замислени и създадени.

Все по-често творческата енергия на политиците се насочва към сложни вътрешнопартийни интриги и остава съвсем малко за дебат с институциите и за решаване на обществени проблеми. Много от българските партии приличат на групички от по 10 души, където един е лидер, а останалите се делят на три фракции от по трима души, които враждуват помежду си, подливат си вода и коват интриги, за да се доберат до властови номинации. И това важи както за опозиционните партии, така и за партиите във властта и понякога повече за тях, защото, когато си на власт, възможностите са по-големи и интересите – по-сериозни.

Професионалните политици се делят на „парашутисти” и „кариеристи”. Първите си купуват високи партийни постове, заради което вторите ги мразят, понеже цял живот драпат към тези постове било като членове на младежки организации, координатори, организатори, сътрудници и всякакви такива щатни люде, било като активисти, които точат вратове да се издигнат от кварталните организации. Всеки по-висш функционер разполага с определен брой поддръжници сред по-низшите функционери и това е неговата разменна монета вътре в партията. Често поддръжката е на регионален принцип и се оказва, че влиянието на даден политик се определя от това колко земляци има в партията.

С все по-голяма лекота професионалните политици мигрират от партия в партия. Особено търсени са специалистите по партийно строителство, защото те знаят как се правят регионални структури. При тяхната миграция мигрират и цели първични организации с надеждата да се отъркат в далаверата на бъдещата власт. Бъдещата власт няма нищо против да им обещава отъркване, защото на нея пък й трябват структури. А това отъркване ражда нови професионални политици. И в техния кипящ, но обърнат навътре към себе си живот се забравя, че партиите съществуват, за да формулират, изразяват и защитават обществени настроения и интереси, а не да възпроизвеждат биологически и икономически функционерите си.

Аз съм десен човек. Изповядвам християнски морал и искам да съм от тези, които създават, а не от онези, които получават. Готов съм да се откажа от социална защита, стига да имам условия за честна конкуренция. Очаквам да бъда представен в обществения живот от някой политически субект, в когото припознавам ценностите си и който изразява интересите ми. В началото на седмицата Иван Костов каза, че ще гласува против бюджетите на здравната каса и социалното осигуряване, но няма да гласува против целия бюджет 2011, защото щяло да прилича на вот на недоверие към правителството и на официално излизане в опозиция. Е? Защо да не прилича? Какво страшно има в това сините да кажат, че са опозиция и че нямат доверие в правителството, при положение че всички ние, които сме гласували за тях, се чувстваме в опозиция и нямаме доверие в правителството? Или може би мислят като професионални политици, които внимателно преценяват и изчисляват текущото съотношение на силите. Не е вярно, че „с ГЕРБ е лошо, но без ГЕРБ – още по-лошо”. Зависи какво ще разбираме под „без ГЕРБ”. Не е задължително това да е Първанов или Алексей Петров. Може да е, например, служебен кабинет. Може да е коалиция с решаващо участие и ключови министри на десницата. Може да е много неща. Но нито едно от тях няма да се сбъдне, ако десницата се отказва от борбата, още преди да е започнала. Политическите партии трябва да се стремят винаги към пълната победа и чак когато не успеят да я постигнат, да мислят как да лавират в новосъздадената ситуация. Хората гласуват за партиите, за да се борят партиите за властта и когато я спечелят, да я упражняват от името и в интерес на онези, които са им дали доверието си. А не гласуват, за да им обясняват партиите, че е стратегически по-добре властта да се остави доброволно на други партии, които на всичкото отгоре са на антагонистични идеологически позиции.

Сега моментът е уникален. Веднъж на няколко години се отваря празно политическо пространство и чака да бъде заето от някого. ГЕРБ се компрометира като десен проект и сега мястото е вакантно за истински такъв. Нека Синята коалиция да се стегне, да се събере в една партия и да заеме това пространство, за да не я постигне съдбата на НДСВ, което пропусна на два пъти да излезе от тройната коалиция, поради което излезе от парламента. Нека извади напред своите енергични, интелигентни и образовани активисти на възраст между 30 и 40 години и от тях да създаде новите лидери на десницата. И, в крайна сметка, нека, когато говорим за политика, да мислим повече за ценности и по-малко да правим сметки.

Tweet

Причината Синята коалиция да не се кандидатира според мен е друга и тя произтича от сметките, които си прави Иван Костов да се впише във властта след две-три години. Може би си мисли че когато (NB! – не „ако”, а „когато”) проектът ГЕРБ безславно се изчерпи, ще дойде ред на някой друг десен субект да го замести и това ще е Иван Костов. Да, но с действия като това да се подкрепя кандидата на ГЕРБ, Синята коалиция не дава заявка за себе си като за субект, който ще смени ГЕРБ, а за сателит, който ще се провали заедно с него. А може би Костов си прави друга сметка: да запази добри отношения с Бойко Борисов, та когато се наложи пореден ремонт на кабинета и когато Бойко Борисов ще е блокиран от острата си кадрова криза (той никога не е можел да намери достатъчно на брой качествени хора, чрез които да упражнява властта), Иван Костов да започне да вкарва министри. Ако е това – добре. Но Иван Костов е опитен политик и би трябвало добре да знае, че има смисъл да участваш в правителството през първите две години от мандата му, а не през вторите две, когато е натрупан негатив и всички са спрели да работят, защото са започнали трескаво да мислят единствено за следващите избори.
Както и да е. Очевидно не мога да гласувам за Синята коалиция, дори и да искам. Не мога да гласувам за десен кандидат, защото такъв няма. За кого да гласувам тогава и дали изобщо да гласувам? That is the question, както беше казал налудничавия датски принц на все същия добър стар Бил Шекспир. Да не гласувам не е хубаво. Всяко негласуване води до намаляване на избирателната активност, а ниската избирателна активност е вода във воденицата, масло в огъня и мед на сърцето на комунистите. Те си имат една постоянна маса от зомбирани пенсионери и млади кариеристи, която им дава всеки път горе-долу един и същ брой гласове и всичко се решава от това колко от другите хора са излезли да гласуват и колко не. Колкото по-малко хора са гласували, толкова по-голям процент от всички са константните бройки гласове на комунистите. Ето защо, всеки отказ да се гласува е един вид гласуване за комунистите. Затова и аз всеки път гледам да отида да гласувам. Но този път няма да гласувам за Фандъкова (защо „ФАндъкова”, като думата е „фЪндък”, според тълковния речник „малко валмо памук, вълна, козина, коса и др.”; помня един скиор, който държеше да го наричат Кочóв, а не Кóчов, но това е тема на друг разговор), та няма да гласувам за Фандъкова, защото това е все едно да гласувам Бойко Борисов да стане освен неформален лидер на ГЕРБ, и неформален кмет на София. Човек или е премиер, или е кмет, независимо дали формален или неформален. И двете заедно не са полезни дори и за самия него. Както е тръгнало, Бойко Борисов може да се откаже от премиерството, за да се кандидатира да президент. Премиер ще стане, да речем, Цветанов, а в последния момент за президент ще се кандидатира и ще спечели Лъчезар Иванов (Господи, прости мя!) и тогава Бойко Борисов ще постигне пълното съвършенство, като стане едновременно неформален лидер на ГЕРБ, неформален кмет на София, неформален премиер и неформален президент. Хайде, леко!…

И понеже стана ясно, че няма да гласувам за Фандъкова, въпросът за кого ще гласувам и дали ще гласувам продължава да виси със страшна сила. Ако реша да гласувам, за да повдигна малко от малко избирателната активност, вероятно ще гласувам за Теодор Дечев. Познавам го. Умен човек е, зам. министър в синьо правителство, блогър не на последно място. Знам, че няма да стане кмет, но нека поне името му да се завърти по достоен начин в политическото публично пространство. Това може да се окаже началото на добра политическа кариера, която по-късно да даде добри резултати. Ще гласувам за него, макар че съм дълбоко несъгласен с една фундаментална част от платформата му. Не само несъгласен, но и омерзен, защото в нея съзирам не толкова автентична политическа визия, колкото опит за евтин флирт с един определен сегмент от целевата електорална група. Става дума за идеята му да се въведат в собственост на земята притежателите на панелните апартаменти, построени върху нея. Първо, това не е добре за тях, защото единствената реална промяна, която те ще усетят е, че ще започнат да плащат повече данъци. После, нека да сметнем какво точно ще получат. Да си представим един блок от 25 етажа, построен на около 700 кв. м земя. Има такъв блок точно на разклона за летището и „Младост” и той далеч не е типична „китайска стена”. Да речем, че този блок има по пет апартамента на етаж и всеки от тези апартаменти е с площ средно 100 квадрата, тоест 500 квадрата жилищна площ на етаж и още 200 за общи части. 25 етажа по 5 апартамента прави 125 апартамента или иначе казано 125 субекта на собственост при положение, че всеки апартамент е само на един собственик, а не на трима братя и две сестри. Да разделим 700-те квадрата земя на 125 собственика, за да видим какво се пада на всеки от тях. На всеки горд собственик на недвижимо имущество се падат по 5,6 кв.м земя и, повтарям, това не е в „китайска стена” и е само при един собственик на апартамент. Ще дойде ден панелката да трябва да се събори, защото панелките си имат ограничен живот. Какво ще правят тогава собствениците? Всеки ще си построи шахта на 5 квадрата площ? Или ще се разберат да си построят нещо заедно на общата площ? Нали се досещате как постигат съгласие 125 горди собственика, всеки от които си мисли, че всеки от останалите иска да го прецака… Извинявам се за отклонението.

И така: да гласувам или не? Туй е въпросът. Дали е по-достойно да понасям стрелите на свирепата съдба, или обнажил меч, да се опълча срещу море от мъки и в таз битка да ги зачеркна всички?….. Не знам.

Tweet

Седя над чаша уиски и чакам да стане време за обяд. Всеки ден тези часове са мъчителни и тласкат човека към размисъл. Уискито е The Glenrothes Select Reserve с не много лед, за да не се разводни торфения аромат с лек нюанс на ванилия, а размислите се въртят около умората от промените и ежедневните изненади. Аз съм стар човек, годините навяха сребро в брадата ми и с все по-голямо неудовлетворение посрещам новостите, които ме предизвикват да ги осмислям и да градя сценарии за взаимодействие с тях. Може да се каже, че ме обзема консерватизмът на зрялата възраст и от него няма да мога да се опазя, както се опазих от левичарството на младостта.

Макар че в своето политическо мислене и поведение съм по-скоро прагматик и подкрепям всяко , независимо чие действие, което води към цели, които според мен са полезни и правилни, винаги съм симпатизирал на синята идея. Може би защото през годините повечето действия, които одобрявам, са били предприемани именно от сините – реституцията, приватизацията, евроатлантическата ориентация, валутния борд. Пък и онтологически аз принадлежа към хората, които създадоха СДС (университетски преподаватели, интелигенция), макар никога да не съм бил активист, какъвто никога няма и да бъда.

Затова сега си казвам: нещо не е наред, хармонията някак убягва и дразни стаеният консерватор, като му вгорчава сутрешното уиски. Някак не мога да видя Синята коалиция и ГЕРБ в един организъм. Безспорно ГЕРБ беше единственото възможно решение и заслужено получи доверието, на което се радва. Безспорно още в началото на управлението си ГЕРБ дава категорични сигнали, че ще управлява по начина, по който се очаква от него и че поне на първо време няма да се отклони от предизборните си намерения. При това положение на Сините не им остава нищо друго, освен да го подкрепят в усилията му, защото и те искат да се прави това, което се прави и което се прави не без заслугата на тяхното управленско наследство и на политическия фундамент на тяхната програма и идеология. Но достатъчно ли е това за тях, добро и полезно ли е за тях?

Обикновено като се каже „а”, хората очакват да се каже и „б”. Като видят малко дясно, хората искат да видят още повече дясно, истинско дясно с адекватни основи в обществото и политически субекти, способни да го развиват в полза на всички. В този смисъл, мисля, че в България е време за сериозен консерватизъм. Консерватизмът е разположен не толкова по оста на качественото разграничаване между политическите субекти, колкото в парадигмата на нравствените категории на обществата. Както Левски е иконата на републиката в нейния антично римски смисъл на законност, справедливост и просперитет, така Петко Славейков е патриархът на българския консерватизъм. Възраждането на българската нация не е станало по горите покрай хайдушките чевермета, а е станало в Цариград в сърцата и умовете на духовните ни реформатори, колкото и да са ни убеждавали в противното през последния половин век след 1944 година. 

И така, сипвам си още една капка уиски, защото е рано за обяд, и се питам: какво ще стане, ако Синята коалиция осмисли членството си в ЕНП и се преориентира към европейските консерватори, напускайки т.нар. „ЕНП формат” в нашия парламент? Няма ли това да е добре за всички? Евроконсерваторите ще получат повече гласове в европарламента. Освен това ще получат и по-авторитетно представителство в България, което вече няма да се осъществява единствено от земеделеца Яне Янев. Синята коалиция и РЗС ще направят нова парламентарна група и ще започнат да следват нов, по-ясно дефиниран политически курс, както в национален, така и в европейски план. Сините ще добият по-ясна и по-интересна физиономия, защото истинското дясно е консерватизмът, а истинските десни в България са те. Ще получат и по-широка перспектива за развитие, защото иманентно ще станат субектът, който ще трябва да направи следващата крачка напред в правилната посока, когато дойде време политическият проект на ГЕРБ да се изчерпи и налице да се появи необходимостта от смяна с нещо ново, което ще продължи започнатото. С други думи, напускайки формата на ЕНП и създавайки силна консервативна група с РЗС (която съвсем скоро безспорно ще бъде доминирана от тях, а не от РЗС) Сините ще се спасят от опасността да поемат негативи от управление, което не е тяхно, и второ, не по-малко важно, ако им се наложи да гласуват „против” някое предложение на управляващите, никой няма да може да ги обвини, че гласуват заедно с БСП и ДПС, защото те ще представляват друга, качествено различна и противоположна по политическата си ориентация парламентарна опозиция. Да, мисля, че идеята Сините да станат консерватори не е лоша.

И тъй като вече стана време за обяд, а аз съм толкова консервативно настроен, че не мога да си позволя да пропускам такива мероприятия, особено когато в тях участват верни другари, оставям изложените по-горе мисли да отлежат и отивам да сложа нашийника на кучето. Първо ще минем през градинката на „Св. Георги”, а после ще седнем в градината на бирария „Ники”, за да видим какво са сготвили днес. А мислите нека отлежават като добро малцово уиски – нито много, нито малко, а точно колкото трябва в поне два вида дъбови бъчви, едните от които да са бъчви от шери, купени на старо от тъпите американци, които си мислят, че вече нищо не става от тях.

Наздраве:

Стамболов

Tweet