Публичните проекти се очаква да бъдат правени от публични личности. За да стане една личност публична, тя трябва да мине през медиите. Теоретичните начини за това са два: да върши интересни и значими дела, които медиите лесно могат да превърнат в новини или друго някакво журналистическо съдържание, или пък за нея да се погрижат съответните професионалисти, които да свържат имиджа й с интересни и значими събития, които медиите да превърнат в журналистическо съдържание. Това са двата теоретични начина. Практическият е само един. Ако искаш да произведеш една публична личност, популярна дотолкова, че да стане знаме на нов политически проект, трябва да преговаряш директно със собствениците на медиите и да купиш от тях не конкретни площи и минути, а цялостното им и дългосрочно благоволение. Разбира се, преговорите със собствениците на медиите могат да минат по-лесно или по-трудно според качествата на личността, връзките и договорките й с други, вече утвърдени публични личности, делата й и потенциала (творчески и финансов) на професионалистите, които работят за нейния имидж, но в общи линии, макар и опростена, схемата е тази. Има ли някой, който да си мисли, че Бойко Борисов е самороден народен любимец и медиите само регистрират този факт? Медийният проект „Бойко Борисов”, докато стигне до спечелване на парламентарно мнозинство, беше упорито разработван и още по-упорито финансиран в продължение на 7 години. И то от неслучайни професионалисти. Та, публичните личности, от които се нуждаят новите публични проекти, са деликатна и скъпа инвестиция.

Ето защо в обществения живот скоро няма да влязат качествено нови хора. Нови – да, но не и качествено нови, защото те могат да влязат само под формата на проекти, финансирани от старите инвеститори. Освен ако не стане някакво чудо. Освен ако не се заявят със спечелена вече по някакъв друг приказен начин електорална подкрепа, който да инвестират в публичност. Затова, когато си чешем езиците за нови политически проекти, гледаме да говорим повече какви трябва да бъдат те, а не кой конкретно ще ги осъществи, за да не навлезем в накратко изложената по-горе материя. И така стигаме до питането, къде риторично, къде не, дали могат да се намерят петима души, за които да не се скараме на петата минута, да не започнем да ги наричаме ченгета, доносници, мошеници, мафиоти или, в най-добрия случай, стари курви в нов бардак. Въпросът зададе честният кръчмар (дано не ми се обиди, че го наричам така) Жоро Иванов и, признавам, би ми било много интересно да науча отговора: ще успее ли някой да направим списък от имената на петима души, за които да не се скараме до 5 минути. Мисля, че това би било интересно за всички. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Позволявам си да отправя към всички читатели на сайта следната

ПОКАНА

Моля, споделете имената на хората, на които бихте дали властта в България. Това може да е само едно име, може да са 10, може да са 100. Тези хора могат да бъдат публични фигури, а могат да бъдат и ваши лични познати. Могат да бъдат ваши роднини. Можете да сте и самите вие. Ако кандидатите ви имат някакви сайтове, давайте линкове към тях. Ако нямат, представете ги с по няколко думи и кажете защо според вас именно те трябва да получат властта.

Tweet

„Ако един богат бизнесмен е забравил да си внесе осигуровките, да – затвор, но ако човекът е беден и няма доходи и затова не е платил здравната си осигуровка, за него – не”.

Това заяви в интервю по bTV министърът на здравеопазването Стефан Константинов, цитиран от “Фокус”.

В този кратък цитат аз долавям една цяла управленска философия. И донякъде потръпвам от гордост, че живея в страна с толкова болезнено чувство за справедливост, че възприема дори слабата памет като престъпление: забравил – затвор! Обаче някои неща не ми стават ясни и това, разбира се, се дължи единствено на моя недоразвит ум, неспособен да следва министерските мозъчни гънки. Не разбирам например как ще става категоризацията. Кой за закона ще бъде „бизнесмен” и кой ще бъде „човек”? Кой ще е „богат” бизнесмен и кой „беден” бизнесмен? Може би богатият бизнесмен ще е този, който има над 10 апартамента и трябва да внася осигуровки, а този, който има 9 апартамента, не трябва. Още по-голямо объркване внася въпросът кой е „обикновен” човек и кой „необикновен” човек. Вероятно обикновеният човек е млекопитаещо с четири крайника, а необикновеният човек е нещо друго и затова ще лежи в затвора, ако не си плати осигуровките, понеже стана ясно, че при неплащане на осигуровки в затвора няма да лежи само обикновеният човек.

Значи, ако „обикновеният човек” е беден и няма доходи, няма да му търсим осигуровки. Ами ако „богатият бизнесмен” поради прекрасните условия за бизнес, които му е осигурило правителството, няма никакви приходи от бизнеса си? Явно ще лежи в затвора. И то не защото е направил нещо по-различно от „обикновения човек”, а защото е „богат бизнесмен”. Едно провинение – два подхода. Очевидно не е важно за какво наказваме, а кого наказваме. Мога да помогна на правителството в дефиницията на обществените групи, за да му е по-лесно да вкарва в затвора. Деленето на „богати бизнесмени” и „обикновени хора” е добро, но много по-добро, а и изпитано по хълмовете на времето, е деленето на „пролетариат”, „недобита буржоазия” и „интелиХенция”, като последните две категории могат да се обединят в общото „врагове на народа”, за да не се затормозява с много информация мозъкът на първата категория.

Излиза, че „дясното” правителство на България ще вкарва в затвора единствените хора, които създават принадена стойност и плащат данъци, откъдето идват и пенсиите, и тлъстите заплати на държавната администрация, която вече се е превърнала в каста, чиято цел не е да служи на обществото, а да кара обществото да й служи. “Бизнесмените” правителството ще вкарва в затвора, а циганите и лумпените, които никога нищо не са плащали, нито имат намерение някога да плащат, ще щипка по бузката и закачливо ще им се заканва с пръст. С престорена строгост. По-„дясно” от това няма накъде!

За щастие, малоумното видение на здравния министър и на премиера няма как да придобие юридическа форма, поне докато държавата ни продължава да бъде поне привидно правова. Да се облече то в закон е все едно да кажем: синеоките ще наказваме за убийство, но къдравите – не; високите ще наказваме за измама, но дебелите – не; мъжете могат да гласуват, но жените – не. Макар че е много по-лесно и от правна, и от всякаква друга гледна точка да определиш кой е синеок, кой е къдрав, кой е висок или дебел, мъж или жена, отколкото да дадеш дефиниция на това кой е „богат бизнесмен” и кой – „обикновен човек”. Такава простотия не е имало нито по времето на Френската революция, нито по времето на ВОСР! За който не знае какво е ВОСР – както е тръгнало, скоро ще разбере.

_________________________

Между другото, този пореден здравен министър ми е бил клиент на предишните местни избори в качеството си на кандидат за общински съветник в Кюстендил. Тогава се беше записал в листата на сдружението на кюстендилския БИЗНЕС, който, види се, сега иска да вкарва в затвора за невнесени здравни осигуровки.

Tweet

От известно време Яне Янев се радва на доста сериозен медиен интерес. Канят го често, редовно и по всякакви телевизии и радиостанции, ако четях вестници, сигурно и там щях да го видя как казва тайни, които знае само той и от които следват големи разобличения. От това широко медийно присъствие на сладкодумния земеделец аз съм много доволен, защото съм ревностен  любител на неговите ораторски изяви. Да, наистина съм фен на това как той говори, както съм фен и на онова как говори Бойко Борисов. Така трябва да се говори пред медиите, а не като класическите политици – говорене, за което Айзък Азимов в един от романите си за Фондацията беше написал, че като са го пуснали през една компютърна програма за измерване на информацията, резултатът бил нула, защото всяко следващо изречение опровергава тезата, предпоставена от предишното и в крайна сметка се оказва, че след два часа красиви и умни изречения, ораторът на практика не е казал абсолютно нищо.

Не, Яне Янев не е такъв и затова го харесвам, но до миналата неделя не можех да си обясня що за консерватор е селският трибун, защо партията му „Ред, законност и справедливост” (РЗС) от известно време се води консерваторска,  след като, доколкото си спомням, Янев защитаваше интересите на дребните предприемачи на село, на хората, които се нуждаят от най-драстични промени в политиката на държавата в селското стопанство, следователно не са консервативни, а напротив – те са крайно радикални. Може би тази партия се води консерваторска, защото първоначално беше на съдията и левскаря Георги Марков, а всеки левскар е крайно консервативен по въпроса дали „Левски” трябва да е № 1 или не. Но едва ли. Защото Яне Янев очевидно не е чак такъв левскар, какъвто консерватор иска да бъде.

Но ето че дойде ден да разбра. Миналата неделя разбрах кое прави партията на Яне Янев консерваторска. Разбрах го, докато разхождах кучето си в градинката на НДК, където го разхождам по два пъти дневно, защото, за добро или за лошо, това е махленската ми градинка (и „Св. Георги”). Имаше някакво събитие на партията РЗС (после се разбра, че било конгрес), а на „Витошка” бяха паркирани десетки от „онези” автобуси със „спонтанно” организиралите се. В случая автобусите бяха докарали на едро делегати. Те, докато чакаха делегатската регистрация, похапваха по единично или на групи консерви, седнали на пейките или направо на тревата. „Консерватори!” – веднага ги познах аз и разбрах защо „Ред, законност и справедливост” е консерваторска партия: защото в нея членуват ревностни консерватори, готови да отворят консервите си навсякъде – на тревата, в храстите, на гарите, на автогарите, на тротоара и в двора, да ги огрибат с големи залци, само и само да не се минат да си купят храна, според тях продавана безбожно скъпо от алчните софиянци. И са много консервативни в убеждението, че е по-умно да си носиш консерви, дотам консервативни, че изповядват това убеждение непроменено, във вида, в който са го изповядвали и дедите им.

Просветлението, което ме споходи беше много по-генерално отколкото изглеждаше първоначално. Беше просветление за консерватизма изобщо и за консерваторите в България, надхвърлящи понятийно рамките на реда, законността и справедливостта. Консерватизмът над всичко! Паркът на НДК, пък и този между хотел „Хилтън” и „Спартак” е арена на традиционен консерватизъм, макар и не винаги консерваторите да го изразяват чрез домашно направени или закупени изгодно консерви. Често го правят с картофки от Мак Доналд’с, онези, които миришат на мокри чорапи, или с мазни пици, с които се снабдяват от ъгъла на „Витошка” и „Патриарха”, след което ги мляскат с напращели и лъщящи бузи, докато бодро крачат по широкия път на завоюването на големия град. Картонените триъгълници, които са били подложки на пиците, консерваторите хвърлят направо на земята и там тези картонени триъгълници с мазни петна сочат като безпрекословни стрелки устремения път на електората. След обичайното си съботно или неделно поклонение в МОЛ-а, консерваторите плъзват из парка и започват да плюскат, въпреки че в МОЛ-а има десетина заведения за тази цел. Правят го от икономическата целесъобразност, същата, от която не си оставят колите на паркинга, а спестявайки две лева, ги тъпчат по тротоарите в квартала, там, където все още не е синя зона, няма колчета и може да се мине на далавера. Когато днес отивах с кучето към „Спартак”, на една поляна се бяха разположили две щастливи розовобузи и дебелогъзи семейства консерватори с малките си. Ядяха на земята, а единият татко снимаше процеса с фотоапарат, за да не се изгуби този исторически момент за поколенията. Когато се връщах с кучето от „Спартак”, от консерваторите бяха останали десетина сини пластмасови чинии, зарязани там, където са си били, докато се е нагъвало от тях, найлонови торби с празни хартиени торби и вестници в тях, кори от яйца (вероятно заредени с варени такива от млада грижовна домакиня рано сутринта, преди фамилията да се отправи към заветния център на града), пластмасови чаши и пластмасови бутилки от бира, от големите. Подобни резултативни знаци на консерватизъм можеха да се наблюдават и около всички пейки, пък и в тревата зад МОЛ-а – огризки-паметници на средния пръст, който показваме на световната криза. То пък една криза…

И така, газейки в празни консерви и прескачайки нахапани, но недопогълнати комати, осъзнах колко консервативна е родината ми. Всички са консерватори. Червените консерватори пекат червени чушки и ги консервират на двора върху черни тенекии и червена жар. Сините консерватори консервират сини домати, а сините консерваторки с насинени от сините консерватори очи, по славянски сини, сортират сините домати на светлосини и тъмносини домати, ту ги делят, ту ги събират отново и редят ли редят в мечтите си бурканите по рафтовете на мазето. Колкото по-светлосин е един син домат, толкова по-червен е той – като сините сливи, които, когато са зелени, са червени. Това знае всеки зелен консерватор, както знае и онова, че консервите от сливи се наричат компот. Комплот е друго.

Консерваторите на Доган консервират от дясно наляво и отдолу нагоре. Те са ревностни в консервативните си практики и често, консервирайки, вървят не с лицето напред, а със задника, особено онези консерватори на Доган, които са с български произход. Царските консерватори пък са толкова консервативни, че повечето от тях са републиканци. Най-консервативните консерватори обаче са консерваторите на Бойко Борисов, защото те са способни, пък и не само способни, но и готови, пък и не само готови, но и готови с голямо удоволствие да консервират всичко. Те са опитни, те вече са консервирали и червени домати, и сини домати, и бамя за тюрлюгювеч, и трюфели за фазан по царски, правили са го редовно, законно и справедливо. Ще го правят пак и пак за всеки, който ги пожелае.

А когато консерваторите консервират всичко, ще разтворят един огромен вестник, ще го метнат върху България и всички, заедно с потните си жени и затлъстелите си деца, ще насядат наоколо. Ще отворят консервите и ще изплюскат всичко. И като изплюскат всичко, ще се оригнат.

Tweet

На пръв поглед това е най-обикновена запалка, която дори не е и рекламна. На нея не пише „Виктори”, не пише „Марлборо”, нито дори „ЕТ Гранитогрес – Иван Гранитски”. На пръв поглед тази запалка излъчва спокойствие, непринуденост и дори някакъв своеобразен уют с възможността да дадете утвърдителен отговор, когато непознат на улицата ви попита „Имате ли огънче?”, а после да се приберете у дома и да си сипете една ракия. Хармонията е пълна, светът е прост и разбираем, а хората не се самоизяждат в конкурентна надпревара. Но едва направили тази констатация, погледът ни попада на един елемент от дизайна на запалката – копченце:

Едно такова малко и отстрани, спокойно можеш и да не го видиш. Но видиш ли го, край на спокойствието и уюта. Веднага разбираш, че светът е по-сложен, отколкото ти се представя, двуличен някак и многофункционален. Какво ще стане, като натиснем копченцето? Друг пламък ли ще излезе? Музика ли някаква ще зазвучи? Или пък ще светне фенерче, за да освети мрака около нас? Сигурно ще е фенерче. „Да бъде светлина!” е казал не кой да е, а самият Господ в книга „Битие” и мракът е побягнал с писъци. „Да бъде светлина!” казвам и аз и натискам копченцето на запалката:

И изгрява слънце!!! Не просто лъч светлина раздира мрака, а лъч светлина, в който се проектира лицето на Бойко Борисов. Ето това е една истинска рекламно-агитационна запалка-сувенир от най-ново поколение! Електронно-оптичен вариант на култовите значки с образите на любимите вождове Мао Дзедун и Ким Ир Сен, които в миналото ревностно носеха китайците, респективно корейците.

Представям си малката кибритопродавачка. Драс една клечка, драс още една клечка, драс още една и още една и още. При всяко драсване в светлината на пламъчето се появява приказно видение и дарява миг щастие на момиченцето. Но само миг, защото, когато угасне клечката, и видението си отива, за да се върне на негово място студът. От драс на драс клечките на малката кибритопродавачка свършват и тя е изправена пред угрозата самата да угасне в мрака и студа. Тогава се сеща, че всъщност има не само кибрит, но и още нещо. В пазвичката си е скътала мъничка бяла запалчица. Бяла запалка за черни дни, както обича да се изразява датският народ в подобни случаи. С вкочанени ръчички кибритопродавачката изважда съкровището си и натиска малкото копченце отстрани. В облачното небе, подобно на логото на Батман в небето над Готам сити, изгрява строгото, но по бащински топло лице на Батко Бойко Борисов, когото в страната на Андерсен наричат просто Бат’. Разлялата се топлина обгръща не само малката кибритопродавачка, но и всички угнетени. Настава такава радост и веселие, че дори самият Андерсен спира да пише своите тъжни и вече никому ненужни приказки и се насочва към писане на фейлетони и текстове за скандинавски поп-фолк.

Разтърсен от откриването на тази запалка, реших животът ми да поеме по нов път. Ще се отдам на политическата сувенирна реклама. Ще започна с Бат’ Бойко – касичка и Бат’ Бойко – стереокартичка: като я мръднеш малко, Бат’ Бойко намига. Бат’ Бойко – подгревател за чаша, който се включва в USB-то на компа, ще бъде артикул, с който ще вдигна рейтинга на кмета с поне 5 пункта, а посредством артикула Бат’ Бойко – машинка за разшиване на телчета ще грабна и сърцата на работещите в канцелариите. Посланието си до водачите и возещите се в МПС ще отправя чрез предназначен за експонация на задното стъкло пластмасов дакел с главата на Бат’ Бойко, глава, която ще се полюшва при движението на автомобила, особено по Цариградско шосе. Няма да се огранича само до рекламирането на Бойко Борисов, защото съм сигурен, че и от други партии ще проявят интерес и платежоспособно търсене спрямо моята политическа реклама. Химикалка с Емилия Масларова, която става гола, веднага щом обърнеш химикалката на обратно, е идеен сувенир, който възпитава вяра в социалната грижа на правителството. Наргиле-Доган с маркуч, поставен на правилното анатомично място, ще е подаръкът, който ще си поръча ДПС при мен, за да го раздава после на коалиционните си партньори. Да надуват маркуча на Доган, а той весело да им бълбука.

Мързи ме да измислям повече политически сувенири…

===========================================

А ето и нещо от днес, 06.11.2007, политическа реклама, предоставена любезно и съвсем на място от svetlo, за което му благодаря:

автор: sulla.blog.bg

прочетен: 3266 коментари: 26

последна промяна: 06.11.2007 17:02

Tweet

Мъча се да дам пример за истински избор и се сещам за избора, който прави човек в ресторанта, старателно приведен над менюто и притихнал във внимателна преценка. Тогава той наистина избира. Преценява кое ще му бъде вкусно, кое отговаря на сезона, кое ще си отива с пиенето, което е решил да поръча, кое е диетично, кое е здравословно, кое е модерно, дори и кое колко струва. Накрая поръчва и си носи последиците от избора. В този смисъл първте избори за евродепутати, както впрочем и всички останали избори, които помня, не са съвсем избори. Те приличат повече на търговия, съглашателство, публична манипулация и противопоставяне на сили, поръсени с действителни и недействителни бюлетини, независими наблюдаващи, сдружения за честни избори и медийна бдителност. Може би заради тази прилика след избори с гневен и възмутен тон се поставят въпроси, които винаги са почти едни и същи и никога не получават отговор – било защото го съдържат в себе си, било защото не си струва труда да им се отговаря, когато всичко вече е свършило. Ето някои от тези въпроси, възникнали на последните избори:

Кой какво избира?

Спомних си вица за психологията, логиката и философията* и се запитах коя от тези три науки може да обясни факта, че евроизборите у нас се решиха от Кърджали, Шумен и Разград. Ако е логиката, то значи, че населението в тези райони най-добре познава устройството на Европейския съюз, структурата на неговите институции, механизмите на тяхното функциониране и политическите цели, които си поставят в стратегически план отделните групи в Европарламента. Това е логично, тъй както е логично за изкуство да се изказват най-активно изкуствоведите. Ако пък искаме да обясним изборния феномен със средставата на психологията, ще трябва да потърсим някаква емоционална мотивация – любов към Европа, страх от ДПС, сребролюбие…

Защо моряците не избират капитана?

Вероятно защото резултатите ще са такива, каквито са, когато футболистите избират треньора. Няма гаранция, че добрият футболист ще е добър треньор, нито че добрият войник ще е добър генерал, както и че добрият лекар ще бъде добър министър на здравеопазването. Ако беше така, то за председател по въпросите на младежда трябваше да се избира най-младият младеж. Защо тогава всеки да казва кой ще управлява държавата и кой ще провежда политиката й спрямо другите държави? Това е фундаментален дефект на демокрацията, който е поправим единствено с определянето на някакъв избирателен ценз.

Да има ли тест за гласоподаватели?

Да, нужно е, ако питат мен, но никой не ме пита. Децата попълнат тестове, за да продължат образованието си. Тези тестове показват най-вече дали са адекватни на това, което ги очаква по-нататък. Ако едно дете е толкова неадекватно, колкото неадекватен е избирател, който си мисли, че Президентът „вдига пенсиите”, то не бива допуснато да продължи образованието си. Ето, предлагам блиц тест за кандидат-избиратели:

Колко са властите в България?

Кои са властите в България?

С какво се занимава всяка от тях?

Какъв е принципът на пропорционалния вот?

Каква е разликата между лява и дясна политика?

Как се съставя и приема държавният бюджет?

Отговорите са лесни и който ги даде, да заповяда при урните. Който не може да ги даде, да си научи урока и да заповяда друг път. Защото, ако се върнем на примера за избора в ресторанта, как мога да избера риба, ако в съзнанието ми рибата е земеделско сечиво, с което боравят диригентите, които пък са вид румънци, преминаващи Дунава на лодки еднодръвки…

Защо няма връзка между права и задължения?

Един от принципите, на които се гради обществото е ползването на права след изпълнението на задължения – например според кодекса на труда правото на платен годишн отпуск може да се ползва след минимим половин година (ако не се лъжа) изпълнение на задълженията на работника по трудовия му договор. Следователно и правото да се гласува на избори трябва да се дава след изпълнението на елементарни граждански задължения. Например, образованието до осми клас е задължително. Задължително е да си плащаш данъците и осигуровките. Задължително е да не крадеш релси и кабели, а още по-задължително е да не крадеш паметници на хора, особено ако не знаеш кои са и какво са направили за държавата, в която ти не си плащаш данъците и крадеш релси и кабели. Има ли нещо странно в това да не се разрешава да упражняват правата си на хора, които не са изпълнили своите задължения?

Да отпада ли кандидат, който купува гласове?

Въпросът е интересен, защото става дума за гласове, подадени доброволно и с ясното съзнание на гласоподавателя, макар че това е гласоподавател, който в повечето случаи не може да попълни теста и има неизпълнени граждански задължения. Никъде не е казано какъв трябва да е мотивът ми да дам гласа си – дали е желанието да променя статуквото, дали е грижата за добрия живот на децата ми или пък е литър олио и три замразени пилета. Един предлага европейска перспектива, друг – маратонки. Един ще създава условия за частната инициатива, друг дава десет лева. Един иска да федерализира Европейския съюз, друг хвърля стотина кебапчета на скарата, отваря буре евтино вино и надува чалгата. Избирателят избира сам.

На тези избори аз видях два документирани случая на купуване на гласове – единия за 5, другия за 10 лева. И какво от това? Последва ли нещо? Знае се, че хора гласуват от страх. Следва ли нещо от това? Разбира се, че не следва. Няма и да последва. Защото проблемът отново е в това, че всеки има право да гласува и така се създават групи от избиратели, върху които може да се въздейства по тези варварски начини.

Та на въпроса да отпада ли който купува гласове… Не, защо да отпада. Той агитира. Агитира на езика на тези, които агитира. Проблемът не е в него, а в това, че тези, които агитира (купува) имат право да гласуват (имат какво да продават). Катаджията, който те пуска срещу пари, се интересува дали ше стигнеш жив, закъдето си тръгнал, точно толкова, колкото избирателят, който продава гласа си за бутилка олио и три замразени пилета, се интересува кой ще управлява държавата и ще я представлява пред другите държави.

Какво да се направи?

Вариантите са два: фантастичен и реалистичен. Фантастичният вариант за подобряване на избирателната система е следният в няколко точки:

1.     Променя се конституцията и се установява президентска република;

2.     Въвежда се имуществен и образователен ценз за Президента при строго съблюдаване на неговото чисто криминално минало;

3.     Президентът въвежда избирателен ценз, който дава право да гласуват само на хора завършили задължителната степен на образование и изпълнили всички свои елементарни задължения към обществото. Това може да му коства мандата, но, ако отговаря на имуществения и образователния ценз, няма да му пука.

4.     В условията на нов Закон за изборите се съставя нов Парламент, който ограничава правомощията на Президента, но не толкова, че да се превърне в смешен фигурант, принуден да върши задкулисни машинации, за да спаси достойнството си.

5.     Във властта започват да се редуват интелигентни и материално обезпечени хора. И този, който иначе би спечелил литър олио и три замразени пилета, сега печели много повече и то без да му се налага да гласува.

А ето го и реалистичният вариант – гласуването да се превърне от право в задължение. Тогава поне ще знаем, че съотношението на силите е такова, каквото е, и че е представено в институциите с истинските си пропорции. Тогава вече можем да си правим изводи що за народ сме, народ ли сме изобщо и на кого да се сърдим, ако от нещо не сме доволни.

В цялата работа има и бонус. Когато гласуването стане задължително, циганите все ще намерят начин да не гласуват…

Tweet

Tweet