„Един добър български продукт да се появи и да вземете да го оплюете. По-добре напишете някоя прочуствена статия за това как всички турски боклуци по Пиротска имат италиянски имена. А бар-кода на Bruschette Maretti започва с 3 800 – адски подвеждащо.”

Вторият, представящ себе си просто като Anonymous, съобщава:

Сула, верно ли не знеш че БрускетиМарети, Кубети и праховете за пране Ехо, Савекс, …, включително течният Елийз са на Ф-С, демек фикосота синтез, Шумен?! То си го пише, бе, на опаковката.

Шапка им свалям на фс, както на маркетинга, така и на географското покритие- видях ги в няколко супера в Гърция. Наистина не разбирам, къде е проблема?

Нова Бразилия да не е от кафе, или да има нещо общо с Бразилия.

Правописните грешки и в двата текста не са мои. Но друга грешка, не правописна, ме провокира да взема отношение по тези изказвания. Грешката е, че изглежда хората са останали с впечатление, че имам нещо против Фикосота, но не е така. Нямам нищо против „фс” и не оспорвам правото на Anonymous да си сваля шапката пред тях, както впрочем и всяка друга част от облеклото си, която сметне за целесъобразно. Друг е въпросът, че според КЗП виновник за италианчещите се сухарчета е „Итал Фууд Индъстри” АД, а не Фикосота, на която пък съм безкрайно благодарен за тоалетната хартия Милде, защото статията ми за тази хартия вече гони 12 000 посещения. Е, възможно е да има някаква връзка между Фикосота и „Итал Фууд Индъстри” АД, която аз не зная, но пък и не искам да научавам, защото точно в този момент не ме интересува. Но ето за какво всъщност става въпрос.

В публикацията си Un’amore grande разказвам как човек на име Константин, когото дори не познавам лично, е сезирал Комисията за защита на потребителите за подвеждащото поведение на продукт, който се представя за италиански, без всъщност да е такъв. Пак там признавам, че и аз бях сред подведените и мислех сухарчетата Марети (защото брускетата е нещо коренно различно) за италиански. Но се оказало, че не са и че КЗП е намерила за нередно да претендират, че са. Дълбоко трогнат съм, че Константин посвещава това свое усилие на мен. Дълбоко трогнат съм, че някой посвещава на мен борбата си за справедливост такава, каквато я разбира и в каквато вярва. Хората, чиито коментари цитирах по-горе, са решили неправилно, че заслугата за заклеймяването на „Марети” е моя и, още по-неправилно, че за мен проблемът е във фирмите и техните продукти. Не, не е. Доколкото изобщо има някакъв проблем, то той е в хората, които търсят и купуват въпросните продукти на въпросните фирми. А щом има търсене, фирмите трябва да са луди, ако не му отговорят с предлагане. Проблемът е в инстинкта на хората да си създават самочувствие, като претендират за неща такива, каквито те всъщност не са. Да подменят действителността с лъжа за действителност, като си мислят, че лъжата за действителност е по-добра от действителността и че като подменят едната с другата, печелят уважение и завист сред себеподобните си.

Именно този инстинкт за подмяна на действителността е превърнал сина на Рачко Пръдлето в Конт Брадлов, както пише в романа си „Нова земя” Иван Вазов. Човекът не е намерил за привлекателно да живее като Пръдлов и е станал Брадлов, при това конт. За това са помогнали случайно намерените пари на чорбаджи Юрдан, на когото пък никога и през ум не му е минавало да бъде нещо различно от чорбаджи Юрдан, но да не навлизаме точно в тези литературни дебри. За нас е интересен онзи душевен порив, който кара всяко пръдле да иска да бъде конт. Европейската история е пълна с пръдлета, които са давали луди пари да си купят благороднически титли. България и сега е пълна с всевъзможни смехотворни организации, в които пръдлетата се мъчат да открият собствена идентичност и където се надяват, че могат със случайно придобит материален ресурс да получат духовна стойност. Има „Съвет на болярите”, има Тамплиерски орден, в който членуват под формата на монаси-рицари дори и жени като (помните ли я?) Миглена Ангелова от „Искрено и лично”, има масони, има розенкройцери, има ротарианци… Всички те търсят за себе си стойност в неща, в които не могат да я имат: потомственост, приемственост, древност… Селяните масово кръщават децата си Памела, Никол, Сесил, Марио и Дейвид. Това също са пръдлета, които искат да бъдат контове. Те не знаят какво точно е да си конт, но чувстват, че е нещо различно, с което искат да заблудят другите пръдлета, че не са пръдлета като тях, а нещо повече, макар че не знаят какво точно, не знаят в какво точно съревнование са повече и не могат да го обяснят.

В съвременния свят марките са визитните картички на хората. Кажи ми какви марки си купуваш, за да ти кажа какъв си. Марките са сигналите, които хората излъчват към другите, за да покажат какви са в материално и духовно отношение. Ако имотите ти са за 1-2 милиона, то тогава колата ти е за 100-200 хиляди, часовникът за 5-10 хиляди, костюмите за по хиляда и петстотин – две хиляди, вратовръзките за по 300 – 400 и т.н. Ако в духовен план си по-агресивен и по-„мъжкар”, носиш часовници като ролекс и брайтлинг, дрехите ти са по-скоро черути, отколкото версаче, и обратно – ако си по-мек, чувствителен и съзерцателен, носиш часовници като вашерон константен и патек филип, тъмни очила картие и костюми дзеня или валентино, ако, разбира се, можеш да си го позволиш. Всички тези неща излъчват някакви сигнали за човека, който е избрал да ги носи. Пръдлетата наблюдават това, виждат, че има някакво значение и, макар да не разбират какво точно значение, започват да го искат за себе си. Така започват да се появяват и стоките от типа „Брускети Марети”, около които се завъртя целият този разговор. Започват да се появяват стоки, чиято единствена цел е да излъчват фалшиви сигнали в трогателно наивния си опит да представят своите притежатели за по-класни, отколкото са и отколкото някога изобщо могат да си помислят да бъдат. Макар че що за класност е да ядеш италиански сухарчета вместо български? Не е ли по-важно просто да избереш по-вкусните? Изглежда пръдлетата не мислят така.

Има три вида незаслужено претендиращи стоки: фалшификати, ментета и имитации. Фалшификатите са скъпи. Те се представят за оригинала и се надяват дори и експерт да не може да установи разликата. Това са т.нар. „митничарски” или „ишлемарски” стоки – обикновено дрехи, за които се твърди, че или са задържани на митницата и после пуснати нелегално на пазара, или пък че са откраднати от фабрика, която работи на ишлеме за известна марка. Има магазин за такива неща на улица „Солунска” в София, почти на ъгъла с „Витошка”. Там за 30 лв. можеш да си купиш например фланелка на Кемъл, която в магазина струва 200. Обличаш я, показваш се гордо на улицата и заявяваш: „Аз съм такъв пич, който може да си позволи фланелка от 200 лева”. И наистина, почти невъзможно е, а често е и абсолютно невъзможно, да направиш разликата между двете.

Ментето, за разлика от фалшификата, може да те излъже, но само отдалеч. Докато фалшификатът е изработен от същите материали като оригинала, то ментето е много по-долнопробно. То е нещо като реквизит, като декор на филм, който може да излъже публиката, само като тя го види на екрана, но не и когато се вгледа в него отблизо. Такива са репликите на скъпите часовници. Купуваш за стотина лева часовник, който, ако беше истински, щеше да струва стотина хиляди, слагаш си го и очакваш някой да ти повярва, че си невероятен гъзар. За съжаление, в този случай ставаш жертва на следното: ако този, който те види с ментето, не е чувал за марката, да речем, Одемар Пиге, няма да го впечатлиш с нищо. Ако е чувал, ще знае, че не можеш да си я позволиш, и ще ти се смее.

Третият вид претендиращи стоки, имитациите, не си поставят за цел да излъжат, че са нещо друго, а само да внушат усещането, че са като него. Именно това са марките, с които се занимаваме (и забавляваме) тук и които станаха причина за всичко казано досега. Говорили сме за „шампанското” Дон Белисимо. Нито е шампанско, нито е италианско (макар че шампанското не може и да бъде италианско), струва два и шейсет и сигурно е пълна помия. Но изглежда има своята публика, която иска да се изживява като публика, която консумира вносно шампанско, по възможност италианско, защото така е по-стилно. Говорили сме и за Узаки Зорбас, което си е мастика и няма нищо лошо в това, но иска да мине за гръцко узо, защото пръдлетата ще са по-щастливи да го пият като такова, при все че едва ли е по-добро. Съвсем наскоро говорихме и за „уискито” Джон Райдър, което изглежда почти като Джони Уокър Черен Етикет. Защо животът ни трябва да е имитация? Защо ние трябва да сме имитация? Каква стойност добиваме от всичко това?

Ето това е проблемът, ако изобщо има някакъв проблем. Той не е в производителите и търговците на имитации. Проблемът е в потребителите, които са готови да ги купуват и не само са готови, но и изискват да им се предоставят. Проблемът не е в Бразилия, а е в Рачко Пръдлето, който отчаяно иска да е конт Брадлов и другите пръдлета да му кажат: „Браво!”. Той не вижда, че може да бъде достоен като Пръдлов – в крайна сметка не името прави човека, а човекът прави името – и държи да бъде достоен като Брадлов, какъвто, за съжаление, никога няма да може да бъде.

Tweet

Реших вече да бъда луксозен и да живея като истински британски джентълмен. Това е моят отговор на девалвацията на ценностите и икономическата криза у нас. Зная, че само консерватизмът е този, който ще спаси традициите ни, а традициите ни са тези, които ще спасят нас, българите. Когато заживея луксозно, като истински британски джентълмен, обаче ще имам нужда от свой собствен стил и от нещо, което да го отразява. А кое е нещото, което отразява стила на британските джентълмени? Извън всякакво съмнение, това е уискито, което те пият. Дали е блендиран или единичен малц, дали е от по-северните или от по-южните дестилерии, откъде е добит торфът, с който е опушен малцът, колко години е отлежавало и в какви бъчви – дали нови или в бъчви, в които преди това е отлежавало шери – това са все подробности, от чийто избор зависи и стилът на джентълмена. Понеже аз за своя стил искам винаги най-доброто, реших да го изразя чрез марката „Джон Райдър”.

Какво ме привлече именно към тази марка, освен, разбира се, безспорния престиж да можеш да си я позволиш. На първо място това беше външния вид на бутилката и особено оригиналната идея основният етикет да се изпълни в черно и златно и да се залепи по диагонал спрямо бутилката. Това само по себе си вече излъчва стил и ме кара да се чувствам наистина като парче британски джентълмен. После думите Finest Malt на етикета. Те доказват, че съдържанието на бутилката е произведено от възможно най-финия малц, от най-добрия ечемик, покълнал в най-добрите условия, което значи, че е покълвал в строго контролирана среда с неизменчива температура, влажност и слетлина, каквато среда обикновено се постига единствено в естествени пещери, и докато е покълвал, е бил бавно въртян в големи барабани, за да покълнат всички ечемични зърна равномерно. После малцът е бил изсушен на пушек от торф, добит от точно определени блата, за които се знае, че торфът се е образувал от точно определена растителност при точно определени природни условия, абсолютно естествени при това. Ето това значи Finest Malt, изписано на етикета на Моето уиски, което ще отразява Моя стил. Отдолу е написано и друго, също много важно: De Luxe.

Какво значи това. Това значи, че не са пестени никакви разходи за производството на Джон Райдър Черен Етикет. Избирани са само най-скъпите и най-качествените материали, избирани са само най-добрите доставчици сред дестилърите, които дават само най-добрия и следователно най-скъпия малц. Това се прави с една единствена цел: да не могат всички британски джентълмени да си позволят този продукт, а да могат да си го позволят само най-големите гъзари като мен. Ето, дори един Чърчил е пиел само скромния Ханки Банистър и е гледал Джон Райдър през крив макарон.

Но! Винаги има едно „но”, което да развали нещата. Винаги се появяват епигони, подражатели и направо откровени ментета, които искат да откраднат славата и стила на изисканите британски джентълмени като мен. Ето за какво говоря: има някакво уиски, което по отчаяно смешен начин се мъчи да наподоби любимото ми Джон Райдър, само и само някой да му обърне внимание. Ако не се лъжа, името на този плагиат беше нещо като Johnnie Walker. Дори и децата ще уловят измамата след минута-две вглеждане в двата продукта – ездачът срещу пешеходеца. Джони Пешеходеца по изключително грозен начин пунтира идеята на Джон Ездача да отпечата етикета си в черно и златно и да го залепи по диагонал на бутилката. Наистина, трябва да признаем скромността на тъй наречения Джони Уокър, който се е посвенил да препише дословно гордото Finest Malt De Luxe и вместо него е написал отговарящото на дребните му претенции Old Scotch Whisky. Другото, по което ще различите ментето от оригинала е, че ментето някак си не е успяло да постигне тази знакова намачканост на етикета при залепянето му, а е залепило етикета си по най-простия начин без никакви гънки и несъвършенства. Освен това на мястото на ездача в оригинала незнайно защо при ментето е лепнато числото 12. При ментето думите „Джони Уокър” са изписани с много по-дребен шрифт от „Джон Райдър” в оригинала, за да не се хване измамата от пръв поглед. Така че имаме добра новина: всеки джентълмен лесно може да хване измамата по описаните по-горе признаци и по този начин да опази неопетнен своя стил и своята оригинална неповторимост. Защото на нас, британските джентълмени, едната гордост ни е останала и няма да позволим на разни ментета като гореспоменатия Джони Уокър да се гаврят с традиционните марки, които определят нашия стил.

И накрая, за да ви предпазя от други вероломни атентати по адрес на неповторимия ви стил, джентълмени, ще ви дам един съвет и две предупреждения. Съветът е следният: купувайте питиетата си само от юнифайд дистилърс, за да сте сигурни в автентичността на марките. А предупрежденията са за още две ментета:

Tweet