Събитие № 1 – Изборите

Те бяха забележителни, не просто защото едни избори са важно нещо в живота на обществото, а с две конкретни неща. Първото е фактическата смърт на Синята коалиция и окончателното опразване на дясното пространство откъм адекватно политическо представителство. Докато на управляващата партия й ставаше все по-трудно да мине за дясна, Синята коалиция трябваше да се сплоти още повече, да привлече всички по-големи и по-малки десни формации, да създаде едно СДС като онова от началото на 90-те години  и да поиска властта, легитимирана с доверието на демократично мислещите хора. Вместо това Софиянски и Бакърджиев изскочиха самостоятелно с нова фалшива абревиатура, ДСБ и СДС зациклиха в дребнав скандал за подредбата на листата с общинските съветници, вследствие от този скандал СДС се коалира с фалшивата абревиатура на Софиянски и Бакърджиев и като рожба от тази коалиция се роди само още една фалшива абревиатура. Иван Костов пък изглежда се уплаши от стремително изгряващата звезда на Прошко Прошков и по този случай подкрепи кампанията му по един, меко казано, ексцентричен начин. В резултат от тези отношения в Синята коалиция се стигна дотам, че на президентските избори много нейни членове не гласуваха за нейния (своя) кандидат, което, поне за мен, вече е окончателният край на цялата тази история. След като един политически субект сам не си вярва, не се харесва и не гласува за себе си, как може да очаква това от избирателите, към които се обръща!

Другото, с което бяха забележителни изборите, беше тяхната брутална скандалност, за която всички говорят, но говорят равнодушно, със спокойствието на астрономи, които наблюдават далечни звезди, докато Торкемада става шеф на обсерваторията. В изборната нощ изведнъж се появиха депутати от мнозинството и то не просто по секциите, което по закон е недопустимо, но се появиха направо в зала „Универсиада”, където се предаваха протоколите. И не само се появиха, ами и с пот по отрудените чела разнасяха наляво-надясно цели чували с бюлетини. Неизвестни хора отнасяха в неизвестни посоки други чували – да, това бяха отчаяните от чакане председатели на секции, които призори се прибраха с бюлетините по домовете си, но това не прави по-известни нито тях, нито посоките, в които отнесоха чувалите. Имаше секции, в които се появиха повече бюлетини, отколкото бяха  гласоподавателите, дори ако броим и онези, които в последния момент бяха отстранени от списъците, с което беше отнето правото им на участие в демократичния процес по причини, които така и не станаха съвсем ясни. Всичко това най-спокойно беше публикувано в медиите и, разбира се, не предизвика никакви последици. Настина, заведоха се съдебни дела за частично касиране, но когато някъде там, в неопределеното бъдеще резултатите от тези дела станат ясни, хората вече няма да помнят нито кога са били изборите, нито кой се е явявал на тях, нито даже имало ли е изобщо някакви избори или е нямало. Победителите на изборите така се бяха престарали с организацията на спечелването им, че накрая сякаш сами останаха учудени от резултата. Излезе, че управлението е на гребена на народната любов. Но че това май не е точно така, показва второто събитие в моята коледна класация:

Събитие № 2 – Протестите

Докато се препотвърждаваше доверието към ГЕРБ, едно изследване на Алфа Рисърч оповести, че българите оценяват 2011 като най-лоша след 1997, известна като „Виденовата зима”. Трудно ми е да разбера как повечето българи са на мнение, че не са били така зле от времето на Жан Виденов и същевременно повечето българи гласуват за официално отговорните за това положение. Тук има или нещо фалшиво, или нещо фалшифицирано. Макар да ги слагам общо в едно „събитие”, доколкото опровергават изборните резултати, протестите бяха твърде разнородни както по съдържание, така и по състав на протестиращите. Имаше чисто икономически протести като тези на зърнопроизводителите. Макар че малцина разбраха това, тези протести бяха за пари и за нищо друго. Правителството засегна плащанията с европейски пари на единица площ и тъй-като зърнопроизводителите обработват най-големи площи, техният джоб беше ударен най-чувствително. И тъй като най-лесно се организират, подкараха новите си красиви трактори, закупени със същите европейски пари, към жълтите павета. А иначе и зеленчукопроизводителите има за какво да протестират, за животновъдите да не говорим.

И докато тези протести бяха икономически, то протестите, свързани с пенсионната реформа, бяха чисто социални. Или поне такава беше основата им, ако не мотивацията на синдикатите, които ги организират, защото мотивацията на организаторите винаги е различна от мотивацията на организираните. Но наред с накърненото чувство за социална справедливост, при протестите срещу пенсионната реформа видяхме и едно друго чувство – чувството на обида от лъжата. В рамките на няколко месеца властта в България каза две напълно противоположни неща: първо, че пенсионна реформа няма да се прави в обозримо бъдеще и, второ, че ще се направи веднага, защото няма друг начин. Какво има между двете, освен съществена разлика? Има избори. Едното е предизборно говорене, а другото – следизборно. Ето това беше обидно за хората. Иначе, аз поне, съм на мнение, че при условия на икономически затруднения и при условие, че качеството и продължителността на живота се увеличават, пенсионирането трябва да става по-късно, което, впрочем, желаят и много от подлежащите на пенсиониране, защото то е в полза на материалното им благосъстояние.

Протестите в Катуница пък бяха етнически, колкото и да се опитваха да ги изкарат някакви други. Да, причините за напрежението, довело до тях, разбира се, са и политически, и икономически, и социални, но самите протести бяха етнически. Друг е въпросът, че до тях изобщо нямаше да се стигне, ако държавата беше действала компетентно и адекватно, но, за съжаление, в последно време нашата държава изпитва остър недостиг именно на компетентност и адекватност. Точно този недостиг доведе и до последния своеобразен предколеден протест, на който освиркаха премиера в любимата му, макар и с няколко метра по-къса и увенчана с логото на застрахователна компания, собственост на знакова групировка, спортна зала. Защото когато има тотален недостиг на адекватност и компетентност, той се чувства и в правителствения PR, въпреки респектиращото количество на специалистите, привлечени да работят за него срещу щедро заплащате.

Събитие № 3 – Изтеглянето на САЩ от Ирак

На пръв поглед това не е кой знае какво събитие, ще кажете и вероятно ще бъдете прави, защото от него надали ще има някакви преки последици в близките седмици и месеци. За мен обаче е важно, защото виждам как се сбъдва прогнозата на Самюъл Хънтингтън, направена още в средата на 90-те, че светът на 21 век ще бъде свят на цивилизациите и сложните съюзи и противопоставяния между тях. Неговата книга „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, както и много по-новата „Завръщането на историята и краят на мечтите”от Робърт Кейган и особено „Самоубийството на една суперсила”, забележителна книга от Пат Бюкенън, която излезе в Щатите едва преди месец, но обещава сериозно да разтърси мнението на Запада за самия себе си, констатират едно – провала на Западната цивилизация в усилието й да наложи своя модел и своите ценности на всички хора и да „изнесе” либералната демокрация навсякъде по света. С това Западът трябваше да сложи „края на историята”, малко прибързано обявен от Франсис Фукуяма. Изтеглянето на НАТО от Ирак е признание, че в близко бъдеще няма да имаме свят, съставен само от национални държави с плуралистична многопартийна система, парламентарна демокрация и гарантирани човешки права и свободи. За съжаление. А може би и не, защото неизповедими са пътищата Господни.

Събитие № 4 – Ветото на Великобритания

Разбирайте, че със заглавието „Ветото на Великобритания” под №4 в класацията си слагам съдбата на еврото, ако някой е решил, че съм подминал тази тема като не достатъчно важна. Да, ветото на Англия има отношение към съдбата на еврото, но и към нещо много повече – съдбата на европейската идея въобще. В първите часове след като Камерън упражни правото на Великобритания на вето над промените в Лисабонския договор, го обвиниха че е осъдил тази идея на смърт, за да защити интересите на Лондонското сити или тъй наречената „финансова индустрия”, която съставлява 10% от английската икономика. Всъщност нещата не са толкова прости и Камерън не е толкова дребен. Ветото не беше толкова срещу идеята да бъдат обложени с данъци финансовите транзакции (може би не много лоша идея), колкото върху намерението да се наложи допълнителна централна регулация на страните-членки чрез уеднаквяване на данъчните им ставки. От самото си зараждане европейската идея е изправена пред избора между две концепции: либерално-демократичната (в случая дясната), според която съюзът трябва да осигури свободно движение на стоки, капитали и работна сила, но да остави свобода за взаимно конкуриране между държавите-членки, и социалдемократичната (лявата), според която Европейският съюз трябва да бъде централизиран, да има единна валута, единно правителство (бюрократична администрация) и единна данъчна политика. Именно последното предложение за промяна в договора по посока на единна данъчна политика е опит на лявото да спечели окончателна победа над дясното и над това Камерън постави вето. За което лично аз го аплодирам.

Събитие № 5 – Туск и Рахой

На пръв поглед събитията са две – безпрецедентното повтаряне на управленския мандат на Доналд Туск в Полша, безпрецедентно не само за страните от бившия соц-лагер, и победата на Рахой в Испания след два мандата на социалистическия обущар (Zapatero). Събитието обаче е едно и то е, че светът сякаш най-сетне осъзна, че на власт трябва да се върне дясното, защото лявото вече няма какво да разпределя, и че дясното сякаш намери актуалната си формула, наречена малко оксиморонно „либерален консерватизъм”. Всъщност либералният консерватизъм, прегърнат и от Дейвид Камерън в Англия, и от Доналд Туск в Полша, е консерватизъм, който слага икономиката пред политиката и приема философията на свободния пазар, но остава непреклонен в областта на защитата на ценностите и авторитета на институциите. Очевидно и в двете страни това работи и хората виждат, че е добро за тях. Вярвам, че ще заработи и в Испания чрез правителството на Мариано Рахой. Той е близък идеен съмишленик на Аснар, който пък беше близък приятел на моя добър приятел Александър Божков, царство му небесно. Така че, както виждате, по това събитие съм и малко лично пристрастен, но пък това не ми пречи гръмко да аплодирам десния завой в Европа, който бележи завръщането на нормалността през добрия стар консерватизъм.

Това са моите пет събития и тях ще споделя по телевизията, макар че не знам дали ще имам време да кажа в ефир всичко, което казах тук. Сега е време да тръгвам, за да не закъснея, защото мисля, че точността е органична за десния човек. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Пряката реч е похват, с чиято помощ авторът на фикционалния текст се опитва да внуши на читателя, че се предават мислите и чувствата на литературния герой в дословен и непокътнат вид, така както самият той ги мисли и чувства, без никаква намеса и манипулация от страна на пишещия. Читателят се съгласява да повярва, че е така, защото литературата е игра между двама и тези неща са допустими. Да приемем, че сега за малко ще се превърна в автор на художествена литература и ще напиша следното:

„Женицата гордо изправи обрулената си глава, изпъчи се и каза:

- Ето това е моята свободна воля! Така искам да стане и така ще стане! Сега като ви казах това, смятам да се кача на ей онзи покрив там и да скоча от него.

С тези думи женицата наистина се качи на покрива, разпери ръце и се хвърли напред. Докато падаше, извика:

- Да живее Сула! Да живее авторът на редовете, които четете!”

Както виждате, авторът на текста е всевластен господар на всичко в него, включително и на пряката реч на героите. Ако на някого сравнението с пряката демокрация се стори прекалено и пресилено, нека се замисли за разнообразието от начини, по които може да се зададе един въпрос, включително и когато това е въпрос за референдум. Например, ако не искам някое дете да си играе в снега, но пък искам решението за това да е негово, няма да го попитам „Искаш ли да си играеш в снега или не?”, а „Искаш ли да се разболееш и чичо доктор да ти бие инжекция?”. Когато са питали (не съвсем законно) българите „Монархия или република?”, никой не им е обяснил, че отговорът „република” в конкретния случай означава национализация на собствеността, Вълко Червенков, Тодор Живков, СИВ и Варшавския договор. Ако бяха попитали „Искате ли държавата да ви вземе дюкяните и нивите, да или не?”, тогава не знам колко щяха да се окажат „републиканците”. Но пък красивото на пролетарската диктатура е това, че тя щеше да направи каквото е решила, дори и въпросът на референдума да беше „Кумчо Вълчо или Баба Меца?”.

Участването на избори, включително и на референдуми, е взимане на решения. Лично аз си позволявам да взимам решения, само ако съм запознат с алтернативите и последиците от тях. Признавам, че ако сега се свика референдум за шистовия газ, например, аз няма да участвам, защото се чувствам неподготвен, или пък ще участвам, но първо ще прочета стотина-двеста страници по въпроса и най-вероятно ще питам някого, който разбира от шистов газ. В никакъв случай няма да се оставя решението ми да бъде повлияно от медийните кампании, предхождащи референдума, защото знам, че те ще искат да манипулират мнението ми. Аз ще постъпя така, сигурно така ще постъпят още десетина процента от поканените да участват в референдума. А останалите? Те вероятно ще се ръководят от съображения, сходни с онези, които ги карат да гласуват за „социален” президент, защото очакват от него да вдигне пенсиите, помощите и други нетрудови доходи и привилегии, които той е толкова способен да вдигне, колкото локомотивен машинист да приземи самолет. За съжаление обаче, голяма част от „останалите” няма да се ръководят дори и от подобна самозаблуда за личен просперитет, а решенията им ще бъдат мотивирани от страх или дребна продажност. Някои от тях, особено в по-малките селища, ще бъдат заплашени, че ще изгубят препитанието си, ако не гласуват по определен начин, а на други ще бъдат платени суми, обидно дребни, но важни за тях, за да упражнят конституционното си право по посока на плащащия. Чудесно е всички хора да участват във взимането на всички решения, но това би било възможно, единствено при условие че всички хора са еднакви. А хората не са еднакви и точно това обстоятелство движи прогреса. Когато ме лекува, лекарят ми не ме пита как да го прави, а аз не се чувствам обиден и не се сърдя, че мнението ми не е взето под внимание. То не е взето, просто защото не е компетентно и от него няма да произлезе правилно решение по въпрос, който засяга жизнено самия мен.

Ето защо, тъй както предпочитам да ме лекува лекар, а не екстрасенс, така и предпочитам представителната демокрация пред пряката. При представителната има поне някакъв шанс глупави решения да се коригират на експертно ниво. Винаги съм го казвал, казвам го и сега: България би изглеждала много по-добре с двукамарен парламент и с избирателен ценз. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

За Плевнелиев ще гласуват всички, които традиционно гласуват против социалистите. За тях е важно да гласуват против социалистите, дори и това да означава да гласуват за други социалисти. Те са абсолютно прави, защото, ако изборите бяха парламентарни, много по-вероятно е след тях останалите в малцинство десни опозиционери да се коалират с ГЕРБ, нежели с БСП, с която няма да се коалират никога и следователно няма да имат дори и теоретичния шанс да попаднат във властта и там да прокарват автентичната си дясна политика. Разбира се, тези избори не са парламентарни и това има голямо значение, обаче тези хора пак са прави да подкрепят Плевнелиев срещу Калфин. Най-малкото защото Калфин, както би се изразил някой академичен диалектик, е продължение на Първанов, но с други средства*. Вярно, Плевнелиев от своя страна също е продължение на Бойко Борисов, но с други средства, но пък хората, които ще го подкрепят, биха подкрепили и Бойко Борисов в едно хипотетично противоборство с Георги Първанов.

За Калфин ще гласуват всички, които са решили да покажат червен картон на ГЕРБ. Червен в прекия и в преносния смисъл, и като партийна, и като футболна символика. Доколкото това са хора, които на първия тур не са гласували за Калфин, то можем да приемем, че това са десни избиратели, които внимателно са слушали и разчитали посланията на Синята коалиция, която след две години умуване най-накрая реши да се обяви в опозиция на ГЕРБ и постави това свое решение в основата на предизборната си платформа. Сините казаха, че са против ГЕРБ, следователно всеки, който иска да гласува за сините, трябва да гласува против ГЕРБ докрай. Тоест – за Калфин на втория тур. Наистина, има доста хора, които разсъждават така и така ще гласуват, въпреки пресконференцията на Иван Костов, на която той призова да се гласува за Плевнелиев, но което не означавало, че Иван Костов подкрепя правителството на Бойко Борисов, обаче за всеки случай, призовава да се гласува за Плевнелиев, само ако той се доближи максимално до профила и платформата на Меглена Кунева (може би само без да си епилира краката).

На втория тур за никого от двамата кандидати няма да гласувам, например, аз. Няма да гласувам, защото не искам никой от тях да бъде президент. И доколкото все някой от двамата ще трябва да стане, няма да гласувам, защото ми е все едно кой ще бъде той. Ясно осъзнавам, че с това свое решение се опълчвам срещу хилядократно повтаряното заклинание, че трябва да се гласува на всяка цена, но това е положението – не мога, а и не искам да гласувам нито за Калфин, нито за Плевнелиев. Представете си, че съм един вегетарианец. Вегетарианец, който има непоклатимия принцип всеки ден да обядва. Обаче точно днес за обяд има само или свинско, или говеждо. Колкото и свещен да е принципът на този вегетарианец, най-вероятно днес той няма да обядва. Именно защото е вегетарианец, а не защото е обядващ изобщо. Ето защо и аз няма да гласувам. Императивите се степенуват. Има и по-силни императиви от този да се гласува на всяка цена – например, да не гласуваш против съвестта и убежденията си. За когото съм искал да гласувам, съм гласувал на първия тур. За една седмица не съм променил мнението си. Знам, знам съображенията за наказателното гласуване и за гласуването „против” с отвращение. Но има случаи, когато не можем да не се сетим за онзи стар анимационен филм на Доньо Донев, „Умно село”, в който става напаст от змии и хората решават да докарат таралежи да ги изядат. Таралежите изяждат змиите, обаче после става напаст от таралежи. Докарват лисици, за да изядат таралежите. Да, обаче после става напаст от лисици и трябва да извикат ловци да ги отстрелят. Ловците ги отстрелват и в чест на победата изяждат и изпиват всичко в селото. Ето това са рисковете на наказателното гласуване и на гласуването „против” на всяка цена.

Щете ме колете, щете обесете ме – както се пее в песента за Райна Попгеоргиева, но на втория тур на тези избори аз няма да гласувам. Мисля, че така ще запазя душевното си спокойствие и ще създам комфорт на претенциозната си съвест. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

______________________

* “Политиката е концентриран израз на икономиката, а войната е продължение на политиката, но с други средства” – цитирам по памет.

Tweet

Веднага изключвам ГЕРБ. Те вече имат изпълнителната власт и е добре да насочат управленските си усилия единствено към едно по-добро справяне с нея. Изключвам ГЕРБ, защото съм от хората, които са против „преяждането с власт”. В теорията има два вида политика по отношения на някоя водеща сила, два вида отношение на другите сили към нея – на прикачване или на балансиране. При прикачването останалите се нагаждат към най-силния, поставят се в подчинено отношение спрямо него с надеждата той да защити после основни техни интереси. При балансирането останалите търсят съюзи помежду си или пък се стремят да увеличат собствената си сила, за да балансират отношенията, тъй като са убедени, че всяка голяма сила е и голяма заплаха за опонентите си. Философията на прикачване е характерна за азиатската цивилизация, а за европейската е характерен стремежът към балансиране, конкуренция и разделение на властите. Това произтича от различията между азиатската и европейската култура. Първата поставя обществото в подчинение на държавата, а личността – в подчинение на обществото. Втората издига в култ свободата, човешките права, индивидуализма и конкуренцията. Затова първата култура създава тоталитарни империи, а втората – демокрации. Не се наемам да кажа коя от двете е по-добра. Просто чувствам, че принадлежа на едната.

Изключвам и явления като Светльо Витков и Стефан Софиянски. Общото между тях е, че и двамата са абсолютно наясно, че нито единият има шанс да стане кмет, нито другият – да стане президент. Ако не са наясно, то следва да се постави под съмнение менталната им състоятелност. Тогава идва въпросът: защо го правят? Ако Софиянски, да речем, е в състояние да финансира кампанията си сам, как се финансира Витков? Толкова много албуми ли продава? Вероятно целта на такива кандидатури е да увеличават шума в ефира и да объркват избирателите.

Има и кандидати, които се явяват само за да напомнят за себе си и евентуално да се прикачат (по азиатски) към някого на балотажа. Тях също ги изключвам от списъка си. Всъщност, аз нямам списък, върху който да разсъждавам, защото отдавна съм решил. И така:

Прошко Прошков е моят избор за кмет

Избирам него, защото го познавам лично и познавам средата му. Той е представител на една група млади десни политици, които ме респектират със своя интелект и култура, с политическата си компетентност и дясната си позиция, която ги прави автентични защитници на ценностите, които моето семейство ме е възпитало да изповядвам. Не ми влияе черният PR по негов адрес, както не вярвам, че влияе на някого с IQ над 100 и с над 100 прочетени книги зад гърба си, все едно какви. Всъщност черният PR срещу Прошков се изчерпва в три теми и аз ще ги кажа. Първата е името му, защото било странно и дори смешно. Ако името има значение при избора на кмет, то аз не мога да добавя нищо повече към казаното от Борис Станимиров, който попита: с какво е по-лошо дядо ти да е бил прошко в сравнение с това да е бил фъндък, джамбаз, пехливан или кадия? Втората тема е чичо му Бебо, който бил шеф на тотото и бил в борда на „Петрол”. Лично на мен това не ми влияе, защото не намирам, че има отношение към онези качества на Прошков, които биха го направили добър или лош кмет. Ако за мен има някакво значение нещо в рода на Прошков, това е прадядо му, доблестният офицер от войните, загинал при комунистическия атентат в храма „Св. Неделя”. Третият компромат е свързан с предполагаеми интимни отношения между Прошков и някаква секретарка на Станишев, компромат, който беше публикуван дори в коментарите на моя блог. Ако е вярно, аз бих казал, че именно така трябва да постъпва всеки желан софийски ерген спрямо социалистическата администрация. Изобщо, черният PR срещу Прошко по никакъв начин не влияе на отношението ми към него и на решението ми как да гласувам. Белият PR също не влияе, но той пък не се стреми да влияе точно на мен, нали? И с черен, и с бял PR, моят избор за кмет е Прошко Прошков.

Меглена Кунева е моят избор за президент

Знам, че има много хора, на които комбинацията между избора ми за кмет и президент ще се стори нелогична. Знам също така, че има и много хора, които ще гласуват точно като мен. Ще гласуват така, именно защото така е логично от гледна точка на техните политически убеждения и цивилизационни ценности. Има дясно мислещи хора, които не припознават в Меглена своя кандидат, защото се влагат огромни средства и са впрегнати усилията на стотици добри професионалисти в публичната комуникация, за да се създаде убеждението, че Меглена не е десен кандидат. Аз пък се мъча да открия нещо ляво в професионалната й кариера или пък в политическата й дейност и не успявам. Напротив, Меглена е един от най-последователните проевропейски политици в България, а у нас границата между ляво и дясно продължава да съвпада до голяма степен с разлома между Русия и Европа и между Азия и Европа. Повече от 120 години левите в България са били и продължават да бъдат ориентирани към Русия, докато десните са били и продължават да бъдат ориентирани към Европа и към цивилизацията на Запада.

Меглена също я познавам лично и то повече като журналист и юрист, отколкото като политик. Знам и мога да гарантирам, че тя е досадно работлива и педантична. Където и да попадне, ще свърши всичко, което има да се върши там и то ще го свърши като зубрач и отличник. За нея резултатът от правилно свършената работа е много по-важен отколкото всеки предумисъл или паралелен интерес. Отдадеността й към публичните ангажименти е толкова голяма, че е жертвала не едно и две приятелства заради нея. Жертвала е и не малко от времето, което дължи на единствения си син, но никога няма да го признае.

Единственият черен PR срещу нея е произходът на мъжа й. Няма да го коментирам, както не коментирам произхода и биографиите на съпрузите и съпругите на много харесвани и уважавани от мен хора, включително и на елитни десни политици. За мен е достатъчно да знам, че Меглена направи кариерата си не благодарение на брака си с Андрей, а въпреки него. Тя е човек, който иска да доказва себе си и не понася да дължи някому успехите си.

Но не всичко това е основният ми мотив да гласувам за нея. При Меглена моят избор е подчертано еволюционно-видов и цивилизационен. След като няма да гласувам за Плевнелиев по изложените вече съображения, след като няма да гласувам за Калфин, защото не искам на президентския стол да се редуват Първанов и Калфин, както се редуват Путин и Медведев в Москва, след като няма да гласувам и за Светльо Витков, защото като консерватор уважавам институциите, с удоволствие ще гласувам за фин човек „с тънки кости”, с отлично образование, перфектно владеене на чужди езици и с доказан авторитет в Западна Европа. Защото противно на всички твърдения на кандидатите за възможността на президента да влияе върху процесите вътре в страната, за мен много по-важна е способността му да влияе върху външната политика. Не на последно място Меглена е внучка на полковник Кунев, а това е особено важно за мен като член на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България. Така че и с черен, и с бял PR, моят избор за президент е Меглена Кунева.

Реших да кажа всичко това, защото от три-четири години пиша за политика, вместо за разни весели неща, и мисля, че няма да е честно, ако не споделя и индивидуалния си избор на предстоящите избори. Преди да започнете да коментирате, искам пак да повторя, че не ви казвам как да гласувате вие. Просто казвам как ще гласувам аз. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Когато се зададат избори, избирателите започват да се държат като футболни фенове. Обичат своя отбор и ненавиждат другия, без да могат да обяснят защо. Те просто искат, както е казал поетът, силно да любят и мразят – драматично състояние на славянската душа. Много малко са хората, които разсъждават така: аз съм трудолюбив и образован, мога да се конкурирам с други трудолюбиви и образовани хора и при добри икономически условия мога да създавам продукти, по-хубави от техните, като от това, разбира се, печеля добре. Следователно искам властта да бъде в ръцете на политици, които няма да ми взимат много данъци, няма да ме карат да плащам такси и лицензи, ще ми дават достъп до външни пазари и ще ме пазят от конкуренцията на монополите. Или пък разсъждават така: аз съм съвестен и трудолюбив, готов съм упорито да работя в някое предприятие, но искам собственикът на това предприятие да се държи почтено с мен, да зачита и моите интереси, а не само своите, искам да съм сигурен, че ще се пенсионирам навреме с добра пенсия и че обществото ще се грижи за здравето ми. Естествено, който разсъждава по първия начин, гласува вдясно, а който разсъждава по втория начин, гласува вляво. За съжаление, естественото рядко се случва и сигурно това е съвсем естествено, щом се случва толкова често.

Познавам всякакви хора. Познавам заклети привърженици на Синята коалиция, които няма да гласуват за кандидатите на Синята коалиция. Там много хора са болни от краен индивидуализъм и приемат всяко мнение, различно от своето, като посегателство върху правдата и свободата. Познавам хора с леви убеждения, които ще гласуват за кандидати на Синята коалиция, ако се изправят на балотаж срещу ГЕРБ, въпреки че ГЕРБ прелива от бивши комунисти, социалисти и всякакви други леви функционери. Познавам хора, които ще гласуват за Светльо Витков, само за да покажат среден пръст на всички останали и за да спазят принципа си, че трябва да гласуват на всяка цена. Те, за да покажат средния пръст, биха подкрепили фронтмена на „Хиподил” не само за президент на републиката, но и за „Мис Бългрия”. Познавам даже един либертарианец, който казва, че за момента няма нищо по-добро от ГЕРБ, макар да признава, че по-голяма държавна намеса в икономиката не е имало след времето на Тодор Живков, когато всичко беше държавно и се развиваше на петилетки.

Ето защо казвам, че когато дойдат избори, избирателите се държат като футболни фенове, а не като граждани, които чрез инструмента на гласуването се борят за своите икономически, политически и социални интереси. Щом е така, трябва да приемем съдбата си, че не живеем в държава, а на стадион, и да се задоволим с евтината бира и слънчогледовите семки, които тази ситуация предлага. А някъде дълбоко под трибуните, на които се пържим от слънце и спортни страсти, в хладните недра на сенчестите съблекални косматите играчи разпределят залозите, които ние правим за техните победи. Разпределят ги под благите погледи на своите треньори и менажери и след като вземат по един душ, за да отмият миризливата пот на публичната си изява, отиват да ударят заедно по едно отлежало уиски. Горе феновете вече се замерят с горящи пейки, убедени в божествеността на своите отбори, а полицаите думкат с палки по щитовете. И никой, освен мен, не си мисли, че Картаген трябва да бъде разрушен!

Tweet

Политическо е, защото през последните 20 години няма нито една партия, която да не си е точила зъбите за циганските гласове. Дотолкова партиите са ухажвали този извънсистемен електорат, че израсна и укрепна цяло поколение посредници, за които осигуряването на цигански гласове е бизнес и поминък. Циганският елит получи нечувани привилегии, цели престъпни отрасли бяха оставени да се развиват спокойно, без да бъдат смущавани от властта. Процъфтява просешката индустрия. Хората са пропищели от джебчии в тролеите и автобусите. Никой не предприема нищо ефективно срещу кражбите на метали, включително и на произведения на изкуството. За цели поселища електроенергията и водата са почти официално безплатни. Селяните са безсилни да опазят реколтата и домовете си от върлуващите каруци с мургави бабаити с железни пръти. Незаконната сеч се вихри не само в горите, но и в градските паркове. Събират се кървави налози от работещи хора, за да се плащат социални помощи на хора, които открито признават, че не желаят да работят, да учат и да намерят свое място в обществото. Всичко това се търпи, за да не се почувства случайно „етносът” дискриминиран, а по-дълбоката причина е, че веднъж на всеки две години този „етнос” е много удобен за оформяне на изборно мнозинство в нашия „демократичен” процес. Ето защо случващото се в Катуница е толкова естествено политическо, че няма никаква нужда от допълнително политизиране.

Безпринципното поведение на старите и нови български партии е на път да доведе до пълното омерзение на хората от тях и до абсолютната им обществена несъстоятелност, когато от изразители на обществено мнение и защитници на обективни интереси, партиите се превърнат в самозадоволяващи се корпорации, чийто предмет на дейност е извличането на рента от участието във властта. Това вече се е случвало веднъж в началото на 30-те години и всички помним до какви печални последици за политическите партии доведе.

Събитията в Катуница показват, че хората все още имат разума и доблестта да вземат нещата в свои ръце, когато разберат, че са изоставени от своите „демократично” излъчени представители във властта. След това, което се случи в Катуница и което вероятно ще се случва оттук нататък и на други места в България, ми е много интересно да видя как ще има партия, която да грабне властта с помощта на цигански гласове и ако има такава, как тя ще погледне после в очите хората, които действително създават блага с труда си в нашата прекрасна страна. Събитията в Катуница доказаха и още нещо: че не е бил прав народният поет дядо Славейков да каже: „Не сме народ, а мърша!”. Народ сме, а не мърша. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Целият материал с участието на Председателя на Мешерето тук.

Tweet

Само че има една фактологична подробност, която прави вестникарски заглавия като „ГЕРБ не ще дарения за изборите”, меко казано, некоректни. ГЕРБ никъде не е казал, че не ще дарения. Има предложение от Националния предизборен щаб на ПП ГЕРБ да се приеме решение, според което да не се приемат дарения и то не да не се приемат въобще, а да не се приемат само от 24 септември до 30 октомври 2011 година. Това никак, ама никак не значи „ГЕРБ не ще дарения за изборите”. Наистина новината звучи красиво, особено на сайта на ГЕРБ, където впрочем заглавието е почти същото – „ГЕРБ отказва дарения по време на кампанията”, макар че в текста се казва друго. Избирателите ще кажат браво, без да се интересуват дали това предложение изобщо ще се превърне в решение и дали, ако се превърне в решение, ГЕРБ няма да приема дарения преди 24 септември и след 30 октомври.

Заедно с горния въпрос избирателите пропускат да си зададат и един друг: защо ГЕРБ не се отказа да получава дарения на предишните парламентарни избори? Тогава по-морално ли беше да се получават дарения? Не изпадаха ли тогава партиите в зависимости от дарителите си? Ако сега получаването на дарения пречи на кампанията да бъде „прозрачна и открита”, както се казва в предложението на предизборния щаб, през 2009 не й ли пречеше да е такава и ако й е пречело и предизборната кампания на ГЕРБ не е била „прозрачна и открита” според критериите на самата партия, то каква е била тогава? С каква кампания и с какви пари дойде ГЕРБ на власт през 2009?

Да, настояваме да получаваме отговори, но мразим да си задаваме въпроси. Ако обичахме, щяхме да се запитаме защо управляващата партия прави благородния жест да се откаже от дарения чак на втората година от управлението си. И то само в рамките на един месец. Щяхме да знаем, че една управляваща партия има толкова възможности за финансиране, че спокойно може да се откаже от дарения. Ето например най-простото – държавната субсидия. През 2010 с медийни циркове и шум ГЕРБ намали субсидията за партиите и с този акт остана в историята и в сърцето на народа. През 2011 година обаче тихомълком увеличи отново субсидията, с което спечели едни допълнителни 4 милиона ей така, от въздуха. С тях сумата, който ГЕРБ през 2011 ще получи от бюджета съгласно гласувания от мнозинството Закон за политическите партии е около 22 милиона лева. Не знам дали в тази сметка влиза и субсидията, която се влива в партийната каса от отлюспилите се от другаде и присъединили се към ГЕРБ „независими” депутати. Дарения ли? Дай ми ти на мене министерство на финансите, пък не ти ща даренията!

Да не говорим за контрабанда, обществени поръчки и други средства за финансиране, които би могла да има една партия на власт, защото ще ни обвинят в разпространение на недоказани твърдения. И без тях, струва ми се, една управляваща партия ще успее да си спретне прилична предизборна кампания. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Абсолютно същата беше реакцията на Бойко Борисов, когато го попитаха по националната телевизия как ще коментира факта, че Синята коалиция най-сетне възнамерява да гласува вот на недоверие срещу правителството. Премиерът изглеждаше обиден, но и много уплашен. Толкова уплашен, че падна до положението да се подмазва на Волен Сидеров. Каза, че Волен бил достоен мъж, двамата с когото са постигнали много през годините и че този мъж никога не би се наред до онези, които ще гласуват недоверие на правителството. Нещо като: „Моля ти се, бате Волене, да не вземеш сега да гласуваш против мен!”.

Освен това премиерът посочи и най-доблестните и достойни депутати. Знаете ли кои са те? Онези отцепници от различни парламентарни групи, които напоследък нашумяха с начина, по който търгуват квотите си държавна субсидия налво-надясно из парламента, подменяйки вота на хората, които са гласували за тях и наричайки себе си „независими”. И знаете ли защо именно те са най-достойните? Защото последователно подкрепят Бойко Борисов. Не политиката на кабинета му, нито резултатите от управлението, а именно ГЕРБ и персонално Бойко Борисов, защото така били обещали от самото начало. А що се отнасяло до субсидията, която върви с тях, ГЕРБ я дарявал за благотворителност, защото на ГЕРБ държавна субсидия не му трябвала, каза премиерът. Интересно тогава как се финансира една партия на власт, щом с лека ръка може да презре държавната субсидия? Хубав въпрос, с който си заслужава човек да се занимае отделно.

Какво ще се случи според премиера, ако правителството падне след вота? Щяло да има коалиция между БСП, ДПС и Сините, която щяла да излъчи правителство, неспособно да управлява. Питам се, защо именно този сценарий провижда премиерът. Защо не приеме на пръв поглед много по-логичния, според който на едни предсрочни парламентарни избори ГЕРБ ще спечели 20-25%, ще се коалира с десните партии, за каквато се представя и той, и ще състави едно доста по-експертно, по-реформаторско и по-компетентно правителство от сегашното. Отговорите са два: или Бойко Борисов знае, че на предсрочни избори ще се представи толкова зле, че няма да е в позиция да оглавява никакви коалиции, или сценарият „широка дясна коалиция” наистина е по-логичен, но само на пръв поглед.

Що за дясна партия е ГЕРБ? Тя няма нито идеология, нито философски фундамент, на който да се гради някаква идеология. Управленията на Ивайло Бърдоквата и Александър Стамболийски са имали повече идеология. ГЕРБ е креатура на олигархични интереси, дошла на власт единствено експлоатирайки вековната нагласа на българите все да чакат Дядо Иван, който ще накаже всички „маскари” и ще реши проблемите на държавата до обяд на следващия ден след изборите.

От тази гледна точка е абсолютно обяснима позицията на премиера да е сам, нацупен и обиден срещу всички – той идейни допирни точки няма с никого. Но аз се страхувам, че не е само това. Страхувам се, че простата сметка на Бойко Борисов е да стои на власт колкото може по-дълго време, за да се подготви смяната му от политическия проект на Георги Първанов. Страхувам се, че това може би вече е договорено. И тогава вече играта на леви и десни, на либерали и консерватори ще бъде обезсмислена от старата българска драма на русофилите и русофобите, защото Първанов, като откровен проводник и застъпник на руските интереси в България, ще я направи отново актуална (доколкото е спирала да бъде такава през последните повече от 130 години).

Ето затова, според мен, на Бойко Борисов и през ум не му минава да обмисля вариант за широка дясна коалиция след предсрочни избори – защото, първо, никак не е десен и, второ, си има съвсем друга визия за бъдещето. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Наесен ще има избори. За президент и за кмет. Признавам, че на мен са ми по-интересни изборите за кмет. Познавайки правомощията на президента, за мен е достатъчно той най-сетне да бъде интелигентен, образован и възпитан човек, за да представя добре страната ми пред останалия свят. Към кмета си обаче имам повече изисквания. Той ще бъде градоначалник на любимия ми град, градът на моите родители, баби и дядовци. Убеден съм, че той трябва да е от десницата, тоест от Синята коалиция. Ще подкрепя нейния кандидат, но на този етап все още не знаем кой ще бъде той. На 12 юни това ще се реши на предварителни избори между Владо Кисьов от СДС и Прошко Прошков от ДСБ.

Познавам ги и двамата. Владо Кисьов завинаги ще свързвам с покойния си прекрасен приятел Сашо Божков. Прошко Прошков завинаги ще свързвам с прекрасния си млад приятел Дани Митов, който в момента учи иракчаните на демокрация. Един от тях двамата ще е кандидат на Синята коалиция за кмет на София и аз съм щастлив, защото с чисто сърце ще гласувам за всеки от тях. Но преди това, на 12 юни, трябва да се реши кой ще е той – Владо или Прошко. Затова ми хрумна следното:

Каня Владимир Кисьов и Прошко Прошков на предизборен диспут

Каня също всички читатели на блога ми на този диспут. Той ще се състои на 8 юни в 13:00 часа в залата на „София Прес” на улица „Славянска”. На него ще помолим кандидатите да споделят с нас вижданията си по важни за града ни въпроси. Аз сега ще споделя важните за мен, а ще помоля и вас да споделите вашите, за да оформим за няколко дни един списък и да го представим на кандидатите. Поемам ангажимента да обработя всички коментари в блога и да ги представя на кандидатите за кмет на Синята коалиция, за да ни запознаят с вижданията си по тях. И така, за мен е важно следното:

Децентрализация. Районните кметове на София трябва да бъдат избираеми, а не назначаеми. Не искам хора, които не живеят в района ми, да ми налагат кмет. Искам, освен това, местните данъци, които плащам в щедри размери, да отиват предимно за района, в който живея.

Електронно управление. Ние сме заети хора. Искам да мога да общувам с администрацията в над 50% от случаите по Интернет. Искам електронните услуги за гражданите да бъдат поне на нивото на Испания.

Еврофондове. Макар че столиците на европейските държави са в най-неблагоприятно положение по отношение на централното финансиране, мисля, че нашата може да се пребори за полезни проекти, особено в областта на културата и инфраструктурата.

Градоустройство. Тежка тема. С две ръце ще подкрепя кмета, който ще сложи край на порочната практика на Стуци Янев и Петър Диков, която е на път да съсипе Мусманова София, разпродавайки я на парче на съмнителни предприемачи. В последните години беше унищожена половината от емблематичния за София квартал Лозенец. От квартал-градина се превърна в гето с блокове. Освен това, построените в центъра сгради в повечето случаи нямат изискуемите (грозна дума) подземни паркинги. Това съсипва централните квартали, руши инфраструктурата и изнервя гражданите. От друга страна, прекрасни сгради от 20-те години в кварталите около Женския пазар са оставени да се разпадат. Като капак, завземат се нови зелени площи за строителство.

Археология. София е древен град. Приблизително на 6000 години. Мои приятели италианци дори са се скандализирали от узнаването, че София е по-древна от Рим. България е на трето място в света по археология. След Италия и… не, не Гърция, а Турция, защото по-голямата част от елинистичното наследство в днешни времена се пада на територията на Турция. Мисля, че София, за която Император Константин Велики е казал: „Сердика е моят Рим!”, е достойна да бъде една от перлите на Европа. И мисля, че това е във възможностите на нашия кмет.

Ето тези неща очаквам аз от своя кмет. Зная, че те са малка част от всичко, което очакват софиянци от него. Затова си позволявам за първи път да ви помоля вас, които четете скромния ми блог, да споделите тук какво очаквате от кмета на София. Напишете ми кои са вашите приоритети. Аз поемам ангажимента да сумирам мненията ви, да ги оформя като въпросник и да ги представя официално на двамата претенденти за кандидат на Синята коалиция. Приемам, разбира се, мнения от симпатизанти на всички останали политически субекти, включително и от тези на ГЕРБ, независимо дали ме мислят за социалист или гербер.

Ще се радвам да ви видя на 8 юни, сряда, от 13:00 часа в залата на „София Прес” на ул. „Славянска”. Ако някой ви пита, кажете: „От страна на Сула сме”. Ще ви пуснат. После ще обсъждаме тук. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Те не са виновни. Те са галеници на политическите ни нрави. Тъй както участват активно в икономическия живот чрез своите фирми и яхтени пристанища, така участват активно и в политическия живот чрез своята електорална битност. Колкото са те далновидни и трудолюбиви бизнесмени, толкова са и неподкупни гласоподаватели. И това се харесва на всички. Всеки, който се е явявал на избори, има грях, че се е възползвал от положението. И като казахме „избори”, да си дойдем на думата за новия избирателен кодекс.

С проекта си за кодекс ГЕРБ ми прилича на образцова домакиня, която е поканила гости и им е сготвила умопомрачително меню, но докато го е сервирала, е пръднала миризливо. В кодекса има много хубави неща. Например по отношение на изискването за уседналост съжалявам, че не съм шесторъкият Шива, та да ръкопляскам едновременно и с шестте си ръце. Харесва ми и идеята за електронното гласуване, изискването да се задраскват квадратчетата само по един определен начин и изобщо всичко, което затруднява гласуването на неграмотните, защото именно те продават евтино гласовете си и съм на мнение, че човек, който не може да прочете изборната бюлетина, едва ли е способен да вземе правилно решение за управлението на общината и държавата. Пък и да си неграмотен е един вид нарушение, защото у нас образованието е задължително.

Като разрешаваш на простите и неграмотните да гласуват, не правиш живота им по-добър (което трябва да е целта на всяко управление), а тъкмо напротив – даваш им кофти стока, която да се изкушават да продават. С гласовете си неграмотните вкарват във властта престъпни професионални политици, които после злоупотребяват с тях и вместо да подобрят живота им, задълбочават тяхната мизерия. Тъй както аз бих бил благодарен да не ме товарят с отговорността за българската металургия, от която не разбирам абсолютно нищо, така и неграмотните сами трябва да пожелаят да ги освободят от отговорността да гласуват. Това е мое много старо схващане и, учудващо, когато го излагам, ме псуват много по-малко, отколкото може да се очаква от нашия лицемерно-либерален и с леки социални оттенъци ефир.

Всеки български избирателен кодекс е ориентиран спрямо презумпцията, че на избори се тръгва злонамерено и ще се организира тайно наддаване за гласовете на простите и неграмотните. И колкото повече са простите и неграмотните, толкова по-решаващ е техният глас за изхода от всеки местен, парламентарен или президентски вот. Лошото е, че когато решава, този глас не мисли за състоянието на нацията след 50 години, а само за хонорара в изборния ден. Това е удобно и евтино. Може би затова политическата класа има интерес масата на простите и неграмотните да е възможно по-голяма. И може би затова е такова отношението на всяка власт към образованието, науката и културата. Нация от работници и обслужващ персонал е удобна, па макар и само в краткосрочен план, докато политическата класа и масата на простите и неграмотните не започнат да преливат една в друга. А някои твърдят, че вече са започнали… Но да се върнем на избирателния кодекс.

Да, вкусни неща има в проекта. Но тъкмо докато сервира всички тези похвални блюда, ГЕРБ пръдва и разваля всичко. Чрез промяна на начина на избиране на районни кметове и кметове на малки селища, както и чрез съкращаване на броя на общинските съветници, управляващата партия нарушава три основни принципа на демокрацията – правото на глас, децентрализацията и представителността. Това им го казаха както неправителствените организации, така и действащи кметове, някои от които са били и избирани, и назначавани, тъй че имат практическа яснота по въпроса.

Ето как „Кодекса ми замириса” и ако домакинята не проветри трапезарията между двете четения, у мен ще остане неприятното усещане, че всичко в новия избирателен кодекс – и доброто и лошото – е направено само с една цел: да осигури по-добра позиция на ГЕРБ по време на задаващите се избори.

Tweet