Първанов никога не успя да се превърне в президент на всички българи. През първия си мандат се чудеше как да вкара БСП във властта, после акушира създаването на ГЕРБ и накрая се опита сам да роди АБВ, от което нищо не излезе. Сега, в края на президентството си, готви нов политически проект – нова тройна коалиция между ГЕРБ, БСП и ДПС за следващия мандат. Лъжата, че ще бъде надпартиен президент на всички българи беше толкова наивна и прозрачна, колкото и лъжата му, че ще бъде „социален президент”, каквото и да означава това. Но пък който вярва, че президентът вдига пенсиите, трябва да се сърди само на себе си.

Първанов превърна президентската институция в реабилитиращ инструмент. Той я вкара в криминалните хроники с покушенията над съветниците си и чрез нея реабилитира знакови престъпници. Да не забравяме, че като бивш лидер на БСП Първанов забърка България в скандал с финансиране от страна на социалистическата партия на покойния Саддам Хюсеин.

За всичко това Първанов заслужава орден „Стара планина”, достатъчно обезценен именно от него самия чрез количеството и качеството на хората, на които го връчи. Нека накрая да го връчи и на себе си и да си върви. Да се върне в БСП, да я разцепи и да се коалира с ГЕРБ за следващите избори. Така поне ще се знае кой кой е, защото един от най-големите ни проблеми е подмяната – левите са десни, десните са леви, а проевропейците са проруснаци. Както и друг път съм казвал, проблемът е, че ГЕРБ, която получи добра електорална подкрепа през 2009 сама признава, че ако трябваше да сваля от власт десницата, щеше да се позиционира като лява партия. Позиционирането й като дясна е само защото трябваше да сваля от власт БСП. Ето това подменяне е страшно и мисля, че би било много здравословно, ако на първо време знаем кой кой е, пък после да правим всичко останало. Но това е тема на друг разговор.

Вчера новият президент се закле върху кръста и Библията. Наистина, той произнесе реч, която отива повече на премиер, отколкото на президент, но да речем, че това е така, защото авторите на речта му са се вдъхновявали от неподходящи образци. Важното е, че поне формално каза, че ще се опита да запази надпартийността на институцията (впъреки партийния начин, по който влезе в нея) и че се опита да очертае някакъв стратегически хоризонт пред нацията и Отечеството. Стъпвайки изцяло върху икономичестата тема, Плевнелиев каза, че ще направи така, щото през 2020 България да се изравни със среднобогатите европейски страни. За съжаление обаче всички ние знаем, че икономистите са сметнали за колко време можем да достигнем следните европейски нива на благосъстояние. При сегашните тенденции това са 70 години, а не 8, както обещава новият президент. Има, разбира се, и оптимистична прогноза, според която срокът на достигане на средните стоности на европейско благосъстояние може да бъде съкратен до двайсетина години, но това ще стане само при условие че оттук нататък ще имаме по 7-8% икономически растеж всяка година. Такъв растеж се постига единствено чрез драстично увеличаване на вътрешните и външните инвестиции в икономиката и ние трябва да пожелаем на г-н Плевнелиев да упражни специфичните си президентски правомощия така, че да се случат тези инвестиции, които да осигурят този икономичсеки растеж. И то не този растеж, защото при него стратегическата цел на новия президент ще бъде постигната не по-рано от 2032, а растеж от 10-15% годишно, за да могат да се случат нещата през 2020. Не знам, някои хора не разбраха ли, че неизпълнимите обещания имат само краткосрочен ефект, след което бързо се превръщат в разочарование и омраза! Но, както и да е… Да пожелаем на новия президент да успее по някакъв начин да предизвика така желания икономически растеж. Да му пожелаем също така да се помъчи да реабилитира сериозно ерозиралия авторитет на институцията, защото хората си отиват, поколенията се сменят, но институциите трябва да ги надживяват. Иначе обществото не е нещо много по-различно от стадо. А аз вярвам, че нашето общество е нещо много по-различно от стадо и освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Политическо е, защото през последните 20 години няма нито една партия, която да не си е точила зъбите за циганските гласове. Дотолкова партиите са ухажвали този извънсистемен електорат, че израсна и укрепна цяло поколение посредници, за които осигуряването на цигански гласове е бизнес и поминък. Циганският елит получи нечувани привилегии, цели престъпни отрасли бяха оставени да се развиват спокойно, без да бъдат смущавани от властта. Процъфтява просешката индустрия. Хората са пропищели от джебчии в тролеите и автобусите. Никой не предприема нищо ефективно срещу кражбите на метали, включително и на произведения на изкуството. За цели поселища електроенергията и водата са почти официално безплатни. Селяните са безсилни да опазят реколтата и домовете си от върлуващите каруци с мургави бабаити с железни пръти. Незаконната сеч се вихри не само в горите, но и в градските паркове. Събират се кървави налози от работещи хора, за да се плащат социални помощи на хора, които открито признават, че не желаят да работят, да учат и да намерят свое място в обществото. Всичко това се търпи, за да не се почувства случайно „етносът” дискриминиран, а по-дълбоката причина е, че веднъж на всеки две години този „етнос” е много удобен за оформяне на изборно мнозинство в нашия „демократичен” процес. Ето защо случващото се в Катуница е толкова естествено политическо, че няма никаква нужда от допълнително политизиране.

Безпринципното поведение на старите и нови български партии е на път да доведе до пълното омерзение на хората от тях и до абсолютната им обществена несъстоятелност, когато от изразители на обществено мнение и защитници на обективни интереси, партиите се превърнат в самозадоволяващи се корпорации, чийто предмет на дейност е извличането на рента от участието във властта. Това вече се е случвало веднъж в началото на 30-те години и всички помним до какви печални последици за политическите партии доведе.

Събитията в Катуница показват, че хората все още имат разума и доблестта да вземат нещата в свои ръце, когато разберат, че са изоставени от своите „демократично” излъчени представители във властта. След това, което се случи в Катуница и което вероятно ще се случва оттук нататък и на други места в България, ми е много интересно да видя как ще има партия, която да грабне властта с помощта на цигански гласове и ако има такава, как тя ще погледне после в очите хората, които действително създават блага с труда си в нашата прекрасна страна. Събитията в Катуница доказаха и още нещо: че не е бил прав народният поет дядо Славейков да каже: „Не сме народ, а мърша!”. Народ сме, а не мърша. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Целият материал с участието на Председателя на Мешерето тук.

Tweet

Само че има една фактологична подробност, която прави вестникарски заглавия като „ГЕРБ не ще дарения за изборите”, меко казано, некоректни. ГЕРБ никъде не е казал, че не ще дарения. Има предложение от Националния предизборен щаб на ПП ГЕРБ да се приеме решение, според което да не се приемат дарения и то не да не се приемат въобще, а да не се приемат само от 24 септември до 30 октомври 2011 година. Това никак, ама никак не значи „ГЕРБ не ще дарения за изборите”. Наистина новината звучи красиво, особено на сайта на ГЕРБ, където впрочем заглавието е почти същото – „ГЕРБ отказва дарения по време на кампанията”, макар че в текста се казва друго. Избирателите ще кажат браво, без да се интересуват дали това предложение изобщо ще се превърне в решение и дали, ако се превърне в решение, ГЕРБ няма да приема дарения преди 24 септември и след 30 октомври.

Заедно с горния въпрос избирателите пропускат да си зададат и един друг: защо ГЕРБ не се отказа да получава дарения на предишните парламентарни избори? Тогава по-морално ли беше да се получават дарения? Не изпадаха ли тогава партиите в зависимости от дарителите си? Ако сега получаването на дарения пречи на кампанията да бъде „прозрачна и открита”, както се казва в предложението на предизборния щаб, през 2009 не й ли пречеше да е такава и ако й е пречело и предизборната кампания на ГЕРБ не е била „прозрачна и открита” според критериите на самата партия, то каква е била тогава? С каква кампания и с какви пари дойде ГЕРБ на власт през 2009?

Да, настояваме да получаваме отговори, но мразим да си задаваме въпроси. Ако обичахме, щяхме да се запитаме защо управляващата партия прави благородния жест да се откаже от дарения чак на втората година от управлението си. И то само в рамките на един месец. Щяхме да знаем, че една управляваща партия има толкова възможности за финансиране, че спокойно може да се откаже от дарения. Ето например най-простото – държавната субсидия. През 2010 с медийни циркове и шум ГЕРБ намали субсидията за партиите и с този акт остана в историята и в сърцето на народа. През 2011 година обаче тихомълком увеличи отново субсидията, с което спечели едни допълнителни 4 милиона ей така, от въздуха. С тях сумата, който ГЕРБ през 2011 ще получи от бюджета съгласно гласувания от мнозинството Закон за политическите партии е около 22 милиона лева. Не знам дали в тази сметка влиза и субсидията, която се влива в партийната каса от отлюспилите се от другаде и присъединили се към ГЕРБ „независими” депутати. Дарения ли? Дай ми ти на мене министерство на финансите, пък не ти ща даренията!

Да не говорим за контрабанда, обществени поръчки и други средства за финансиране, които би могла да има една партия на власт, защото ще ни обвинят в разпространение на недоказани твърдения. И без тях, струва ми се, една управляваща партия ще успее да си спретне прилична предизборна кампания. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Всъщност каква беше тази акция и какви ще са последиците от нея? „Ярко доказателство, че пред закона всички са равни” – ще кажат PR-ите на ГЕРБ, като ще пропуснат да припомнят, че Лукойл от години не си е плащал данъците, без това да го приравнява пред закона към другите неплащащи компании, които получават заплашителни писма от НАП, толкова скандални, че даже повдигнаха въпроса за тях в парламента. Виждал съм такова писмо, в което данъчните заплашват получателя, че полицията ще му забрани да пътува в чужбина. Съмнявам се, че подобна кореспонденция е водена с Лукойл.

Има наблюдатели, според които отнемането на складовите лицензи е лична инициатива на проамерикански настроения Дянков – един вид разнобой в редиците на ГЕРБ, който току-виж довел до ситуация, в която Бойко Борисов да гледа тъпо и с увиснало чене като Тодор Живков през ноември 1989. Според други анализатори обаче Дянков не е тръгнал да клати устоите на партията си, а действа срещу Лукойл именно по нейно нареждане и се  опитва да създаде впечатление за предизборен конфликт между Борисов и Златев (който впрочем от доста време е само член на надзорния съвет на Нефтохим и нищо повече) в период, когато и без друго съоръженията на рафинерията ще спрат работа за лятна профилактика. Аз обаче не мисля, че акцията е предизборна, въпреки че има всички качества на такава. Предизборното шоу на седмицата беше откриването на спортната зала.

Според мен акцията срещу Лукойл има външнополитически мотиви. Не е тайна, че голяма част от силата и самоувереността на Бойко Борисов идва от подкрепата, която получава извън България. Тази подкрепа той започна да получава още по времето на Царя и тя му помогна да стане премиер, надявайки се, че като такъв ще бъде по-несговорчив с Русия отколкото предишното правителство на социалистите. За съжаление обаче, той излъга тези очаквания и за две години показа точно обратното. Ето защо е логично да предположим, че на запад и особено в ЕНП е настъпило известно охлаждане към Бойко Борисов в средата на мандата му, симптоматичен знак за което е парламентарното поведение на другите партии от ЕНП, които най-сетне открито се обявиха в опозиция, като гласуваха вот на недоверие срещу правителството – нещо, от което досега се въздържаха, макар че беше логично да го направят още преди година.

И на този фон какво по-хубаво от една наказателна акция срещу Лукойл – емблемата на руското икономическо влияние в страната? Под формата на принципно и законно действие правителството показва на Европа, че България не е протекторат на Русия и че то, правителството, не защитава нейните икономически интереси като свои. Междувременно започва да се продава гориво от държавния резерв, както житото по времето на Жан Виденов – свеж приток на пари в труден за бюджета момент. Лукойл не търпи кой знае какви затруднения и неудобства. До няколко седмици лицензите му ще бъдат върнати и животът ще потече по старому. Междувременно обаче над страната ще надвисне страхът от бензинова криза и от опашки по бензиностанциите. Отново ще видим размахания пръст, който ни напомня колко лошо е без руски газ през зимата и без руски бензин през лятото. Тогава мисълта, че сме протекторат, ще стане по-смилаема, по-приемлива, а недоволството на западната политика от правителството на ГЕРБ – имагинерно, пренебрежимо и незначително за българските избиратели. Такъв, мисля, е анализът на политическата ситуация. А освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Легендата разказва, че ръката на палача се вдървила и той не успял да стовари брадвата върху врата на патриарх Евтимий. Не че е липсвало желание да бъде обезглавен духовният водач на Второто българско царство, но изглежда нравите в края на ХІV век са били по-човечни, та патриархът се е разминал само с изгнание. Което, разбира се, не е попречило впоследствие интелигенцията и елитът на българите да бъдат изклани и после периодично изколвани така, както се поддържа райграс: щом поникне нещо – косачката отгоре. Паметникът на Левски в Карлово е изписан целият с имената на избити учители, духовници, търговци и занаятчии. Последното подрязване на райграса беше т.нар. „народен съд”, който със своите 2680 смъртни и 6870 други присъди разчисти пътя пред онези, които направиха кариера в ДС и днес от парламентарната трибуна казват, че културата е вредна загуба на средства и отклоняване на общественото внимание от важните неща.

Половин милион граждани на България не могат да работят, да получават заплата и да издържат себе си и семействата си не по някаква друга причина, а защото не умеят да четат и пишат. Също половин милион са и българите, които работят, създават материални ценности и с тях издържат първия половин милион и останалите шест милиона и половина. Сигурен съм, че този половин милион, който с данъците и осигуровките, които внася в държавата, подпомага останалите, с удоволствие би „отишъл да се радва на постиженията на българското и световното изкуство”.  Но щом откриването на музеи не е важно, то защо да бъде важна грижата за училищата, читалищата, обществените библиотеки, театрите и концертните зали! Бюджетът за образование и култура у нас сигурно е по-малък от рекламния бюджет на кока-кола. С него през следващите поколения не можем да се надяваме да бъдем нищо друго, освен народ – банка за общи работници и обслужващ персонал.

Наистина, показността, с която се откри музеят за съвременно изкуство, е дразнеща и безвкусна и напълно в стила на правителствения PR. Но това не значи, че такъв музей не трябва да има и че не е срамота, дето досега нямаше. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Изписано на латиница обаче, звучното и елегантно съкращение очевидно преследва други комуникационни задачи. То идва да покаже, че приносителят на ризата е изтънчен човек, надраснал балканската си люлка с нейната просташка Кирило-Методиева азбука. Че принадлежи на европейската цивилизация, че е като потомствения аристократ Феликс Дзержински и, знам ли, притежава неговите хладен ум, чисти ръце и горещо сърце.

Има и друго. Аз например, като човек, свикнал да гледа отвъд видимостта на нещата, се питам: TzvTzv само на единия маншет ли пише или и на двата. Защото, ако го пише само на единия, имам предложение какво да пише на другия. На другия маншет би могло да се избродира StKush – съкратено от Стоян Кушлев. Така изтънченият стопанин на ризата ще покаже, че е притежавал горещото сърце да си купи няколко апартамента, но не и хладния ум да не се остави да го хванат. И понеже законът, колкото и недодялан да е, важи за всички, TzvTzv трябва да е готов някой ден на вратата, независимо на кой от всичките му апартаменти, да почука StKush. А дотогава може да продължи да подчертава благородството си, като избродира например на джоба на блейзера си своя фамилен герб. Или ГЕРБ. Ако не друго, това поне звучи консервативно. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

_________________________

* “Записки по маншетите” – недовършена повест от Михаил Булгаков.

Tweet

Всъщност въпросите,  които пораждат са два: 1.) За какво са им нужни на депутатите и министрите от ГЕРБ Айпади и ще направят ли те по-компетентна и без друго респектиращо компетентната им работа? И 2.) Защо тази сама по себе си канцеларска придобивка се отразява като водеща новина в централните емисии? Първия въпрос възнамерявам да отмина с мълчание, защото съм сигурен, че мнозина по-проникновени от мен наблюдатели ще се занимаят с него, пък и търсенето на отговор би породило други въпроси като например защо им подариха точно Айпад, а не, да речем, Нинтендо или Плейстейшън. Или пък ще ги съберат ли всичките след един месец на пресконференция да покажат пред обществеността до каква степен са усвоили функциите на устройството, какъв допълнителен и специфичен за конкретните им управленски задачи софтуер са му инсталирали и как се е променило от това трудовото им ежедневие. Не, няма да търся отговор на първия въпрос.

Що се отнася до втория въпрос, лично на мен той ми е много по-интересен. Защо съобщават в централните новини, че министрите са се сдобили с нови електронни бележници, а не съобщават, например, когато им купят кламери или тонер за принтерите? Може би защото Айпадите са подарък по ПАРТИЙНА линия. Те са купени с пари от субсидията на партията. Тоест тревожните PR-и на ГЕРБ (респективно на МС) са провидели опасността да не излезе, че някой е подарил на министрите Айпадите, както уж щеше да подарява на депутатите Вертутата, и са решили да изпреварят събитията като кажат, че Айпадите са партийна покупка. Парите от субсидията, нищо че се дават от бюджета, в който пък идват от данъците, са неприкосновени и партията може да си ги харчи за каквото си иска! Това не е като някоя частна фирма да ти подари 150 Айпада, за да участва, примерно, в поредното изграждане на електронното правителство. Или пък някоя фирма да ти продаде 150 Айпада без конкурс за обществена поръчка. Но пък, чудно ми е, защо PR-ите се страхуват, че някой може да си помисли такова нещо? На мен, например, и през ум не би ми минало!

Всъщност не съм съвсем прав, защото имаше едно ясно очертано PR-послание, оправдаващо появата на министерските Айпади в новините. Това е грижата за планетата и нейните ресурси. Видите ли, като им ги подарят на министрите, те ще ползват по-малко хартия и така ще се реализират икономии. Тоест електронните играчки не са разточителство, а икономия като тази да обикаляш света с „градския транспорт”, както обича да прави премиерът. И щом е икономия, то е лесно да се сметне колко хартия харчи ГЕРБ за управлението на страната – трябва да е минимум на стойността на новата технологична придобивка, иначе не би било икономия, нали така… Та, по данни от медиите Айпадите са около 150 броя на стойност по около 1500 лв. всеки. Тоест общата им стойност е 225 хил. лв. Ако един лист хартия струва 0,014 лв., то значи, че до края на мандата си ГЕРБ би произвел за целите на управлението минимум 32 милиона 142 хиляди 857 страници текстове. Та това е нов Златен век на българската книжнина!!! А може пък да не става дума за пестене точно на такава хартия. Министрите и депутатите хабят най-различни видове хартии. Тогава дали новите електронни устройства не им ги дават на рула, за да приличат повече на хартията, която идат да заместят? Както казваше на времето една реклама: „Ау-у-у, че мирише! ”…

Tweet

Да се поиска вот на доверие от парламента за цялостната политика на правителството е може би правилен и умен ход от страна на премиера. С него той казва: „Независимо от атаките към мен, държавата иска именно аз да я управлявам и го заявява чрез най-важната от институциите си – Народното събрание”. Вместо това можеше да каже нещо много по-просто, например: „Да, гласът от записите е моят глас и да, аз казах тези неща” или пък: „Не, гласът не е моят и не съм казвал това”, но да не навлизаме в тази тема, защото тя е отвратителна както за набедените, така и за набеждаващите. Наистина, ходът с искането на вот на доверие е умен и правилен, но не е честен и принципен. Каква е логиката му: „След две години управление нещата се промениха, управляващите се промениха и затова е необходимо да се препотвърди доверието към тях. Напоследък се изнесоха доста компрометиращи материали, които разколебават доверието на обществото към управлението и това е още една причина доверието да се препотвърди”. Аз поне не се сещам за други логически причини да се поиска вот на доверие (не обсъждам техническите и политическите причини, защото те са много повече).   Дотук добре, но препотвърждаването не се иска от когото трябва. За разлика от управлението, парламентът не се е променил за тези две години. Той си е такъв, какъвто го направи гласът на избирателите през 2009. Разпределението на депутатите е същото – само РЗС е смъртно обидено от неосъществените си мечти за властта, но за тяхно голямо съжаление тази им обида не трогва никого. Следователно да се иска одобрение от този парламент значи предварително да се знае, че такова ще бъде получено от страна на мнозинството, съставено от депутатите на ГЕРБ и симбиотите им от Атака (Като Джаба и малкото изродче на рамото му от Star Wars, помните ли?). Това е все едно ако мой клиент ми каже, че не ми вярва вече, аз да събера хората от фирмата си и да им поискам доверие, за да му натрия носа.

Ако премиерът наистина искаше обективна оценка за управлението си и ако наистина е узрял до благородната идея да мине през ритуал на пречистване, преди да продължи с втората половина от мандата си, редно е да се допита не до собствените си депутати, а до избирателите. Не вот на доверие от парламента трябва да поиска, а да подаде оставката на правителството и да предизвика нови парламентарни избори (има как да го направи с влиянието си в този парламент). Да се яви на нови парламентарни избори и ако ги спечели, както му се кълнат социолозите, да състави ново правителство с нови хора. Сигурен съм, че ГЕРБ ще спечели изборите, макар и не така убедително както предния път, така че г-н Борисов няма от какво да се притеснява. Поради по-слабото си представяне ГЕРБ ще е принуден да раздели властта с други политически формации – нещо, което не направи първия път и сега страда от това. Бойко Борисов пак ще е премиер, но ключовите министерства трябва да се дадат на по-малките коалиционни партньори. Така и изкушенията и отговорностите ще са по-малки, а контролът си остава същият. Не само в кабинета, но и на всички нива на властта трябва да бъдат привлечени хора от предишни правителства, които знаят какво има да се прави и знаят как трябва да се направи, защото една от големите беди през последните години е, че всеки, който вземе властта, си мисли, че да се управлява държава е много лесно. Ето това е. Така трябва да мислят професионалните политици – стари и новопрохождащи, ако имат някаква макар и съвсем зачатъчна стратегическа визия за развитието на българското общество. А такава визия би трябвало да имат, ако не от друго, поне от инстинкт за самосъхранение, защото едно мъртво и разорено общество няма да може да ги издържа в качеството им на професионални политици… Господи! Какви скучни и сериозни неща съм принуден да пиша!…

***

Горния текст (без уводния абзац) написах още във вторник, когато на партийно събрание на ГЕРБ се реши, че кабинетът ще иска вот на доверие. Забавих неговото публикуване, за да може да излезе първо в пресата. Правя това уточнение, защото при обсъждането на вота в парламента Сергей Станишев защити абсолютно същата теза – че при съмнение за правителствената политика, доверие трябва да се потърси не от парламентарното мнозинство, гласувало за правителството, а от избирателите. Не казвам, че се е вдъхновил от мен, но искам да се разбере добре, че и аз не съм се вдъхновил от него. Виждате ли в каква абсурдна ситуация сме поставени ние, свободните десни опозиционери! Да защитаваме със социалистите едни и същи тези. Това, разбира се, не е приятно, но не е и учудващо. И бушменът, и ескимосът виждат една и съща луна и изказват едно и също мнение за нея, без от това бушменът да става по-малко бушмен, нито ескимосът – по-малко ескимос. За  съжаление, не на това мнение са в Синята коалиция. Там сякаш изпитват див ужас да не би някой да ги заподозре, че мислят като лявата опозиция и гласуват като нея. Именно затова гласуваха „въздържали се”, с което ме натъжиха и ме накараха да се почувствам съвсем самотен десен опозиционер. Какво значи „въздържал се”? Питат те примерно: „Женен ли си?”, а ти започваш да се потриваш, да се сучеш и накрая отговаряш мънкайки: „Не съм нито женен, нито неженен. Аз съм въздържал се”. Ако те попитат „Крилце или кълка?” и ти отговориш „въздържал се”, със сигурност няма да получиш нито крилце, нито кълка. Сигурно в синята коалиция си мислят, че ако се изпълни сценарият ГЕРБ да повтори един ден мандата си с по-малко депутати в парламента, най-сетне ще се обърне за помощ и съдействие към тях, за което ще им отстъпи и част от властта. Сигурно е така. Сигурно, ако Синята коалиция иска да се случи това, в момента постъпва съвсем правилно. Обаче недоволството към некомпетентното и безцелно управление на ГЕРБ рано или късно ще се трансформира в отрицателен вот и този вот ще се насочи и към онези, които сега подкрепят мнозинството и дори към онези, които не се разграничават достатъчно ясно от него. Ако СК не се определи категорично като опозиция, ще понесе последиците на електоралния отлив, включително и в лицето на самотните десни опозиционери като мен. Разбирам и другото съображение – от ГЕРБ се иска да води определена политика, да извърши конкретни неща и докато води тази политика и върши тези неща трябва да бъде подкрепян. Когато не я води и не ги върши – да бъде наказван. Но що за наказание е да гласуваш „въздържал се” в един предизвестен вот. Резултатът е абсолютно същият, какъвто би бил, ако гласуваш „против”, само че с „въздържал се” размиваш контурите на безличната си физиономия, а с „против” поне заявяваш кой си. Има въпроси, на които има само два възможни отговора – „да” или „не”. Да продължили кабинетът да управлява по този начин – ДА. Или: да продължи ли кабинетът да управлява по този начин – НЕ.  „Въздържал се” значи „нямам мнение” – поне така го разбират хората и не желаят да им се обяснява, че не са прави. И НДСВ влезе в тройната коалиция по съвсем разумни и целесъобразни причини, но никой не им го призна и сега са маргинален клуб за политически спомени. Ако Синята коалиция допусне това да се случи с нея, а то ще се случи, ако продължават в същия дух, ГЕРБ наистина ще има основание да предявява претенции за дясното пространство, ако не като идеи, то поне като електорална подкрепа, и никой няма да има право да каже нищо. Напротив, ако Синята коалиция се обяви като непримирима опозиция на сегашното управление, ще спечели подкрепата на всички, които са недоволни от ГЕРБ, но не биха се обърнали към БСП или ДПС. А това, струва ми се, въобще не са малко хора. В България, а може би и навсякъде по света, решаващи не са твърдите електорати. У нас са решаващи онези между 30 и 40 процента от гласоподавателите, които при всеки следващи избори или гласуват за някой нов избраник, или не гласуват въобще. Ето тези гласове решават съдбата на българското управление и за тях трябва да е борбата. Иначе синята бабичка или червената бабичка (казвам го с любов и усмивка, като имам предвид твърдите електорати на партиите) ще гласуват в синьо и червено независимо от качеството и стойността на кампаниите, с които ще ги облъчат. В този смисъл усилията трябва да са насочени не към тях, а към онези 30-40% променливи и негласуващи. Как Синята коалиция ще надвиши броя на сигурните си гласове с „въздържал се” по всички въпроси, които изискват гръмко и ясно „против”! Няма да привлекат към себе си нито гласове от ГЕРБ, защото който иска да гласува за ГЕРБ, ще гласува за ГЕРБ, а не за някой си, който великодушно и интелигентно го подкрепя, нито пък гласовете на колебаещите се противници на ГЕРБ, защото и те няма да гласуват за някой, който великодушно и интелигентно подкрепя ГЕРБ, против когото те са. Ще гласуват или за БСП, или, ако ги е гнус, няма да гласуват въобще. Така че какво се печели с това „въздържал се”?! Може би от гледна точка на политическото оцеляване на Синята коалиция това е правилното поведение, но аз не съм гласувал за тях, за да оцеляват политически, а за да изразяват моето мнение. Идеалният политик и в частност народен представител е онзи, който се държи, както бих се държал на негово място аз, който съм го изпратил да ме представлява. А ако при гласуването на вота на доверие в парламента бях аз, определено щях да гласувам „против”. Тогава за какво представителство става въпрос и за изразяването на какви обществени интереси. Ще го кажа за последен път. Аз искам дясно управление. Искам България да е капиталистическа страна, каквато е била през 20-те и 30-те години на ХХ век, когато е давала заеми на страни като Германия. Искам в управлението да влизат интелигентни, образовани и културни хора, по възможност с произход, различен от работническо-селски и лумпен-пролетарски. Искам възраждането на елементарни, но много важни ценности като чест, доблест и достойнство. Искам възраждането на националната гордост в отношенията ни с другите нации и тази гордост да бъде фундамент на външната ни политика. Искам да се създават блага, а не да се преразпределят и крадат. Който ми предложи такава политика, той ще спечели моята самотна дясно опозиционерска душа.

Tweet

Познавам много хора. Сред приятелите ми има всякакви – млади, мои връстници и много по-възрастни; интелектуалци, учени, хора на изкуствата, университетски хора, журналисти, собственици на медии, студенти, млади специалисти, много бизнесмени и частни предприемачи, държавни чиновници и общественици. Повече от половината от тях на изборите през 2009, по необясними за мен причини, гласуваха за ГЕРБ. Сега, когато отново си говоря с тях, няма нито един, който да възнамерява да повтори този вот на следващите избори.

Наистина, има много причини за това. Най-преките са именно онези „изсмукани от пръстчетата” скандали с мошеничества и фалшификации по висшите нива на администрацията, пикантните кино-скандали зад граница, дребната продажност на депутатите и полицейския произвол. По-фундаменталните причини са в умората от очакването управлението да изпълни това, което обеща, за да го изберат – реформаторска политика, усвояване на парите от еврофондовете, продължаване на приватизацията, развиване на науката и технологиите, адекватна антикризисна политика и, не на последно място, справедливи последици за ДПС и БСП заради предишното им управление.

Тези причини са достатъчен мотив за много хора да не гласуват повече за ГЕРБ, но към тях трябва да се прибави и арогантното поведение на премиера. Той изглежда си е повярвал, че народната любов и електоралното одобрение му се полагат по рождение и е забравил, че се възнесе на тази вълна, от която царят падна и то така, че не успя повече да се класира за парламента. Повярвал си е, че наистина е това, за което все по-неубедително се мъчат да го представят услужливите медии и от тази позиция си позволява да обижда хората и да им казва, че тяхното мнение не го интересува.

Добре е някоя вечер след телевизионна изява или футболен мач, премиерът да седнe пред един бял лист хартия и с големи букви да напише на него: „Аз не съм господар на обществото и не съм собственик на държавата. Аз съм тук, за да служа на обществото, като управлявам държавата от негово име”. После да остави писалката настрана и да прочете написаното 10 пъти на глас с подобаващо уважение.

За в-к “Пари“.

Tweet

Те не са виновни. Те са галеници на политическите ни нрави. Тъй както участват активно в икономическия живот чрез своите фирми и яхтени пристанища, така участват активно и в политическия живот чрез своята електорална битност. Колкото са те далновидни и трудолюбиви бизнесмени, толкова са и неподкупни гласоподаватели. И това се харесва на всички. Всеки, който се е явявал на избори, има грях, че се е възползвал от положението. И като казахме „избори”, да си дойдем на думата за новия избирателен кодекс.

С проекта си за кодекс ГЕРБ ми прилича на образцова домакиня, която е поканила гости и им е сготвила умопомрачително меню, но докато го е сервирала, е пръднала миризливо. В кодекса има много хубави неща. Например по отношение на изискването за уседналост съжалявам, че не съм шесторъкият Шива, та да ръкопляскам едновременно и с шестте си ръце. Харесва ми и идеята за електронното гласуване, изискването да се задраскват квадратчетата само по един определен начин и изобщо всичко, което затруднява гласуването на неграмотните, защото именно те продават евтино гласовете си и съм на мнение, че човек, който не може да прочете изборната бюлетина, едва ли е способен да вземе правилно решение за управлението на общината и държавата. Пък и да си неграмотен е един вид нарушение, защото у нас образованието е задължително.

Като разрешаваш на простите и неграмотните да гласуват, не правиш живота им по-добър (което трябва да е целта на всяко управление), а тъкмо напротив – даваш им кофти стока, която да се изкушават да продават. С гласовете си неграмотните вкарват във властта престъпни професионални политици, които после злоупотребяват с тях и вместо да подобрят живота им, задълбочават тяхната мизерия. Тъй както аз бих бил благодарен да не ме товарят с отговорността за българската металургия, от която не разбирам абсолютно нищо, така и неграмотните сами трябва да пожелаят да ги освободят от отговорността да гласуват. Това е мое много старо схващане и, учудващо, когато го излагам, ме псуват много по-малко, отколкото може да се очаква от нашия лицемерно-либерален и с леки социални оттенъци ефир.

Всеки български избирателен кодекс е ориентиран спрямо презумпцията, че на избори се тръгва злонамерено и ще се организира тайно наддаване за гласовете на простите и неграмотните. И колкото повече са простите и неграмотните, толкова по-решаващ е техният глас за изхода от всеки местен, парламентарен или президентски вот. Лошото е, че когато решава, този глас не мисли за състоянието на нацията след 50 години, а само за хонорара в изборния ден. Това е удобно и евтино. Може би затова политическата класа има интерес масата на простите и неграмотните да е възможно по-голяма. И може би затова е такова отношението на всяка власт към образованието, науката и културата. Нация от работници и обслужващ персонал е удобна, па макар и само в краткосрочен план, докато политическата класа и масата на простите и неграмотните не започнат да преливат една в друга. А някои твърдят, че вече са започнали… Но да се върнем на избирателния кодекс.

Да, вкусни неща има в проекта. Но тъкмо докато сервира всички тези похвални блюда, ГЕРБ пръдва и разваля всичко. Чрез промяна на начина на избиране на районни кметове и кметове на малки селища, както и чрез съкращаване на броя на общинските съветници, управляващата партия нарушава три основни принципа на демокрацията – правото на глас, децентрализацията и представителността. Това им го казаха както неправителствените организации, така и действащи кметове, някои от които са били и избирани, и назначавани, тъй че имат практическа яснота по въпроса.

Ето как „Кодекса ми замириса” и ако домакинята не проветри трапезарията между двете четения, у мен ще остане неприятното усещане, че всичко в новия избирателен кодекс – и доброто и лошото – е направено само с една цел: да осигури по-добра позиция на ГЕРБ по време на задаващите се избори.

Tweet