Вчера ме поканиха в сутрешния блок на Нова телевизия при Витомир Саръиванов да взема отношения по случая с електронната библиотека „Читанка”. Може би сбъркаха, защото аз не съм пряко въвлечен в този конфликт и не съм страна по него. Аз не твърдя нищо. Аз съм само един обикновен гражданин, който беше принуден от обстоятелствата да си зададе следните въпроси:

За какви загуби се претендира? Не може да има абстрактна увреда и да се търси възмездие за нея.

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” в електронен вид, в момента са на пазара и се предлагат от претендиращите че са ощетени?

Какъв процент от заглавията, предоставени от „Читанка” са с авторски права надлежно притежавани от претендиращите, че са ощетени?

Претендиращите ще направят ли постъпления да се закрият и други библиотеки, например библиотеките към читалищата?

Има ли в ГДБОП данни за това колко пари месечно е печелила „Читанка” от престъпната си дейност?

Кога ГДБОП ще провери и издателствата за авторски права, тиражи и отношения с авторите?

Тъй като не е по силите на държавата да се справи наведнъж с цялата престъпност във всичките й форми, подредила ли си е приоритетите? Наясно ли е откъде да започне? От наркодилърите, от измамниците, от фалшификаторите, от трафикантите на хора или от библиотеките?

Със затварянето на библиотеките не се ли увреждат правата на авторите, които доброволно са си качили текстовете там и се радват, че могат да ги четат повече хора?

Ето, тези въпроси си задавам, за да мога да си изясня случая и да не се излагам, когато ме канят да го обсъждам по телевизиите. Но независимо от техния отговор, едно е ясно: случаят предизвика много голям обществен отзвук. Това е така, защото обществото чувства, че справедливостта е нарушена. Очевидно тук не става дума за борба за правда и за защита на творци. Хората се дразнят, защото цялата акция натрапчиво им прилича на опит да се използва ГДБОП за прокарване на корпоративни интереси, а държавата изглежда така, сякаш е замесена в заговор против интелигентността и за превръщането на българите в нация от общи работници и обслужващ персонал. Такъв бил законът. Ами, променете го. Законите са за хората, а не са хората за законите. И държавата вместо да преследва разпространението на книжнина, да го дотира.

за в. “Труд”

Tweet

Еврейското посолство било „изумено”, „потресено” и „шокирано” от това, че Общинският съвет на София решил да кръсти софийска улица на името на премиера проф. Богдан Филов. Ако една дипломатическа мисия, па била тя и еврейска, толкова лесно се „потриса” и „шокира”, мисля, не е излишно тази мисия да се прегледа при психиатър. Ако вместо да се отдава на тези изпепеляващи емоции, еврейската мисия си беше направила труда да проучи кой е Богдан Филов, щеше да установи, че става въпрос за висш политик (премиер и регент) на независима европейска държава, учен с международно значение, член-кореспондент на 10 академии, действителен член на още 4, и doctor honoris causa  на университетите в Атина, Берлин, Будапеща и Падова. Автор на над 30 фундаментални научни труда и председател на Българската академия на науките.

От някакъв криворазбран комплекс за вина цивилизованото човечество се чувства длъжно до ден днешен непрестанно да се „извинява” на евреите за т.нар. „холокост”. Много нации и народи са били поставяни в лоши исторически условия, много от тях са били подлагани на откровен геноцид, включително и българите и то може би доста по-жестоко, отколкото евреите впоследствие. Арменците и до днес търсят справедливост и историческо признание за извършеното срещу тях…

Израелското посолство е „потресено” от кръщаването на улицата, но аз мисля, че ние трябва да бъдем потресени от това, че чужда държава си позволява да си въобрази, че може да има отношение по това как една община ще кръщава улиците в собствения си град. Ако софиянци, които в качеството си на ЧАСТНИ ЛИЦА са собственици на този град, решат, че искат да имат улица „Менгеле”, „Дракула” или „Терминатор”, никой не може да им каже „копче”. А да им се правят сцени за това, че са кръстили улица на един от най-достойните българи, това е вече истерично поведение на ощипани госпожици и пълно откъсване от действителността поради усещане за безнаказаност и поради просташко самозабравяне.

Искрено се надявам официалните ни власти да не се окажат толкова безгръбначни, че да се откажат от идеята да кръстят улицата „Богдан Филов”.

Tweet

Да, аз го ядосах с един мой текстчец, цитиран от Иван Бедров в предаването „Булевард България”. Ядосах го и сега изпитвам угризения, подтиснат съм и брадичката ми трепери като пред издигащ се национален флаг.Поканен да обясни защо точно той трябва да бъде Генерален секретар на НАТО, Соломон Паси нападна онзи ден домакина , с обвинението че залива публиката си с „простотии”. Прати го дори да сезира началниците си какви ги върши и да ги посъветва да направят „естетически съвет”, който да преглежда журналистиката му и да преценява дали е достатъчно подходяща за ефир или не. В интерес на истината, въздържа се да го накара сам да си издърпа ухото, да си загрее врата и да се самоизпрати в ъгъла да се срамува.

Какво мога да кажа в своя защита… Исках текстът ми да е ренесансово незлоблив, лек и забавен за четене, да накара хората да се почувстват горди и големи, да е едновременно и смешен, и естетически, защото като студент съм се учил на тези работи от книгата „Смешното” от таткото на Паси. Но това едва ли ме оправдава. Грехът ми да се подигравам с европейското чиновничество е толкова голям, колкото греха да се подиграваш с което и да е друго чиновничество по света. Това, съзнавам, е непростимо и се извинявам още веднъж. Извинявам се и за лошия имидж, който създавам на родината си, но какво да ни правиш – българи. Не разбираме националната си гордост и не я ценим. Трябва да ни се подсказва.

Tweet

Мъча се да дам пример за истински избор и се сещам за избора, който прави човек в ресторанта, старателно приведен над менюто и притихнал във внимателна преценка. Тогава той наистина избира. Преценява кое ще му бъде вкусно, кое отговаря на сезона, кое ще си отива с пиенето, което е решил да поръча, кое е диетично, кое е здравословно, кое е модерно, дори и кое колко струва. Накрая поръчва и си носи последиците от избора. В този смисъл първте избори за евродепутати, както впрочем и всички останали избори, които помня, не са съвсем избори. Те приличат повече на търговия, съглашателство, публична манипулация и противопоставяне на сили, поръсени с действителни и недействителни бюлетини, независими наблюдаващи, сдружения за честни избори и медийна бдителност. Може би заради тази прилика след избори с гневен и възмутен тон се поставят въпроси, които винаги са почти едни и същи и никога не получават отговор – било защото го съдържат в себе си, било защото не си струва труда да им се отговаря, когато всичко вече е свършило. Ето някои от тези въпроси, възникнали на последните избори:

Кой какво избира?

Спомних си вица за психологията, логиката и философията* и се запитах коя от тези три науки може да обясни факта, че евроизборите у нас се решиха от Кърджали, Шумен и Разград. Ако е логиката, то значи, че населението в тези райони най-добре познава устройството на Европейския съюз, структурата на неговите институции, механизмите на тяхното функциониране и политическите цели, които си поставят в стратегически план отделните групи в Европарламента. Това е логично, тъй както е логично за изкуство да се изказват най-активно изкуствоведите. Ако пък искаме да обясним изборния феномен със средставата на психологията, ще трябва да потърсим някаква емоционална мотивация – любов към Европа, страх от ДПС, сребролюбие…

Защо моряците не избират капитана?

Вероятно защото резултатите ще са такива, каквито са, когато футболистите избират треньора. Няма гаранция, че добрият футболист ще е добър треньор, нито че добрият войник ще е добър генерал, както и че добрият лекар ще бъде добър министър на здравеопазването. Ако беше така, то за председател по въпросите на младежда трябваше да се избира най-младият младеж. Защо тогава всеки да казва кой ще управлява държавата и кой ще провежда политиката й спрямо другите държави? Това е фундаментален дефект на демокрацията, който е поправим единствено с определянето на някакъв избирателен ценз.

Да има ли тест за гласоподаватели?

Да, нужно е, ако питат мен, но никой не ме пита. Децата попълнат тестове, за да продължат образованието си. Тези тестове показват най-вече дали са адекватни на това, което ги очаква по-нататък. Ако едно дете е толкова неадекватно, колкото неадекватен е избирател, който си мисли, че Президентът „вдига пенсиите”, то не бива допуснато да продължи образованието си. Ето, предлагам блиц тест за кандидат-избиратели:

Колко са властите в България?

Кои са властите в България?

С какво се занимава всяка от тях?

Какъв е принципът на пропорционалния вот?

Каква е разликата между лява и дясна политика?

Как се съставя и приема държавният бюджет?

Отговорите са лесни и който ги даде, да заповяда при урните. Който не може да ги даде, да си научи урока и да заповяда друг път. Защото, ако се върнем на примера за избора в ресторанта, как мога да избера риба, ако в съзнанието ми рибата е земеделско сечиво, с което боравят диригентите, които пък са вид румънци, преминаващи Дунава на лодки еднодръвки…

Защо няма връзка между права и задължения?

Един от принципите, на които се гради обществото е ползването на права след изпълнението на задължения – например според кодекса на труда правото на платен годишн отпуск може да се ползва след минимим половин година (ако не се лъжа) изпълнение на задълженията на работника по трудовия му договор. Следователно и правото да се гласува на избори трябва да се дава след изпълнението на елементарни граждански задължения. Например, образованието до осми клас е задължително. Задължително е да си плащаш данъците и осигуровките. Задължително е да не крадеш релси и кабели, а още по-задължително е да не крадеш паметници на хора, особено ако не знаеш кои са и какво са направили за държавата, в която ти не си плащаш данъците и крадеш релси и кабели. Има ли нещо странно в това да не се разрешава да упражняват правата си на хора, които не са изпълнили своите задължения?

Да отпада ли кандидат, който купува гласове?

Въпросът е интересен, защото става дума за гласове, подадени доброволно и с ясното съзнание на гласоподавателя, макар че това е гласоподавател, който в повечето случаи не може да попълни теста и има неизпълнени граждански задължения. Никъде не е казано какъв трябва да е мотивът ми да дам гласа си – дали е желанието да променя статуквото, дали е грижата за добрия живот на децата ми или пък е литър олио и три замразени пилета. Един предлага европейска перспектива, друг – маратонки. Един ще създава условия за частната инициатива, друг дава десет лева. Един иска да федерализира Европейския съюз, друг хвърля стотина кебапчета на скарата, отваря буре евтино вино и надува чалгата. Избирателят избира сам.

На тези избори аз видях два документирани случая на купуване на гласове – единия за 5, другия за 10 лева. И какво от това? Последва ли нещо? Знае се, че хора гласуват от страх. Следва ли нещо от това? Разбира се, че не следва. Няма и да последва. Защото проблемът отново е в това, че всеки има право да гласува и така се създават групи от избиратели, върху които може да се въздейства по тези варварски начини.

Та на въпроса да отпада ли който купува гласове… Не, защо да отпада. Той агитира. Агитира на езика на тези, които агитира. Проблемът не е в него, а в това, че тези, които агитира (купува) имат право да гласуват (имат какво да продават). Катаджията, който те пуска срещу пари, се интересува дали ше стигнеш жив, закъдето си тръгнал, точно толкова, колкото избирателят, който продава гласа си за бутилка олио и три замразени пилета, се интересува кой ще управлява държавата и ще я представлява пред другите държави.

Какво да се направи?

Вариантите са два: фантастичен и реалистичен. Фантастичният вариант за подобряване на избирателната система е следният в няколко точки:

1.     Променя се конституцията и се установява президентска република;

2.     Въвежда се имуществен и образователен ценз за Президента при строго съблюдаване на неговото чисто криминално минало;

3.     Президентът въвежда избирателен ценз, който дава право да гласуват само на хора завършили задължителната степен на образование и изпълнили всички свои елементарни задължения към обществото. Това може да му коства мандата, но, ако отговаря на имуществения и образователния ценз, няма да му пука.

4.     В условията на нов Закон за изборите се съставя нов Парламент, който ограничава правомощията на Президента, но не толкова, че да се превърне в смешен фигурант, принуден да върши задкулисни машинации, за да спаси достойнството си.

5.     Във властта започват да се редуват интелигентни и материално обезпечени хора. И този, който иначе би спечелил литър олио и три замразени пилета, сега печели много повече и то без да му се налага да гласува.

А ето го и реалистичният вариант – гласуването да се превърне от право в задължение. Тогава поне ще знаем, че съотношението на силите е такова, каквото е, и че е представено в институциите с истинските си пропорции. Тогава вече можем да си правим изводи що за народ сме, народ ли сме изобщо и на кого да се сърдим, ако от нещо не сме доволни.

В цялата работа има и бонус. Когато гласуването стане задължително, циганите все ще намерят начин да не гласуват…

Tweet