Първанов никога не успя да се превърне в президент на всички българи. През първия си мандат се чудеше как да вкара БСП във властта, после акушира създаването на ГЕРБ и накрая се опита сам да роди АБВ, от което нищо не излезе. Сега, в края на президентството си, готви нов политически проект – нова тройна коалиция между ГЕРБ, БСП и ДПС за следващия мандат. Лъжата, че ще бъде надпартиен президент на всички българи беше толкова наивна и прозрачна, колкото и лъжата му, че ще бъде „социален президент”, каквото и да означава това. Но пък който вярва, че президентът вдига пенсиите, трябва да се сърди само на себе си.

Първанов превърна президентската институция в реабилитиращ инструмент. Той я вкара в криминалните хроники с покушенията над съветниците си и чрез нея реабилитира знакови престъпници. Да не забравяме, че като бивш лидер на БСП Първанов забърка България в скандал с финансиране от страна на социалистическата партия на покойния Саддам Хюсеин.

За всичко това Първанов заслужава орден „Стара планина”, достатъчно обезценен именно от него самия чрез количеството и качеството на хората, на които го връчи. Нека накрая да го връчи и на себе си и да си върви. Да се върне в БСП, да я разцепи и да се коалира с ГЕРБ за следващите избори. Така поне ще се знае кой кой е, защото един от най-големите ни проблеми е подмяната – левите са десни, десните са леви, а проевропейците са проруснаци. Както и друг път съм казвал, проблемът е, че ГЕРБ, която получи добра електорална подкрепа през 2009 сама признава, че ако трябваше да сваля от власт десницата, щеше да се позиционира като лява партия. Позиционирането й като дясна е само защото трябваше да сваля от власт БСП. Ето това подменяне е страшно и мисля, че би било много здравословно, ако на първо време знаем кой кой е, пък после да правим всичко останало. Но това е тема на друг разговор.

Вчера новият президент се закле върху кръста и Библията. Наистина, той произнесе реч, която отива повече на премиер, отколкото на президент, но да речем, че това е така, защото авторите на речта му са се вдъхновявали от неподходящи образци. Важното е, че поне формално каза, че ще се опита да запази надпартийността на институцията (впъреки партийния начин, по който влезе в нея) и че се опита да очертае някакъв стратегически хоризонт пред нацията и Отечеството. Стъпвайки изцяло върху икономичестата тема, Плевнелиев каза, че ще направи така, щото през 2020 България да се изравни със среднобогатите европейски страни. За съжаление обаче всички ние знаем, че икономистите са сметнали за колко време можем да достигнем следните европейски нива на благосъстояние. При сегашните тенденции това са 70 години, а не 8, както обещава новият президент. Има, разбира се, и оптимистична прогноза, според която срокът на достигане на средните стоности на европейско благосъстояние може да бъде съкратен до двайсетина години, но това ще стане само при условие че оттук нататък ще имаме по 7-8% икономически растеж всяка година. Такъв растеж се постига единствено чрез драстично увеличаване на вътрешните и външните инвестиции в икономиката и ние трябва да пожелаем на г-н Плевнелиев да упражни специфичните си президентски правомощия така, че да се случат тези инвестиции, които да осигурят този икономичсеки растеж. И то не този растеж, защото при него стратегическата цел на новия президент ще бъде постигната не по-рано от 2032, а растеж от 10-15% годишно, за да могат да се случат нещата през 2020. Не знам, някои хора не разбраха ли, че неизпълнимите обещания имат само краткосрочен ефект, след което бързо се превръщат в разочарование и омраза! Но, както и да е… Да пожелаем на новия президент да успее по някакъв начин да предизвика така желания икономически растеж. Да му пожелаем също така да се помъчи да реабилитира сериозно ерозиралия авторитет на институцията, защото хората си отиват, поколенията се сменят, но институциите трябва да ги надживяват. Иначе обществото не е нещо много по-различно от стадо. А аз вярвам, че нашето общество е нещо много по-различно от стадо и освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Да се поощрява ли раждаемостта?

От пръв поглед се вижда, че анкетата е манипулативна. Не би била такава, ако отговорите бяха просто „да” и „не”, но когато вкараш и обяснение на това защо си отговорил така или иначе, тогава отваряш вратата пред напиращите нюанси и двусмислици. Да се поощрява ли раждаемостта? Нека си представим отговор като „Да, но само на момичета”. Или пък „Да, но само на руси и глупави момичета”. Впрочем, както личи от анкетата по поставения въпрос хората са склонни да подкрепят варианта „да, но…”. Да се поощрява раждаемостта, НО контролирано. Какво значи „контролирано поощряване”? Все едно, няма значение, важното е че този отговор е на първо място. От друга страна само 9% от отговорилите са на мнение, че светът е пренаселен и да се пренаселва още, едва ли е най-доброто поведение от страна на „венеца на еволюцията”. Но тези 9%, както сочи и последното място, което заемат в класацията на анкетата, са на изчезване и следващата вълна на световно пренаселване ще ги заличи съвсем. Близо 1/3 от отговорилите са на мнение, че децата са богатство, следователно раждаемостта трябва да се поощрява. Наистина, това съждение би било абсолютно вярно, ако се отнасяше в права пропорция към съждението „петролът е богатство, следователно трябва да се поощрява добивът му”, но на мен „децата са богатство” ми звучи като „науката е слънце” и не мога да разбера какво точно „богатство” се явяват те: безплатна работна ръка в селското стопанство, стока за продан в Гърция, бъдещи съвестни възрастни, които ще ни гледат, когато остареем? Наследници на културата и традициите? Преносители на факлата на живота? Вместилища на Божествения Дух? Някой схоластичен счетоводител сигурно би се попитал дали едно дете (впоследствие възрастен), което допринася за обществото по-малко, отколкото обществото харчи за него, може да бъде наречено „богатство”, но схоластичните счетоводители са гадна пасмина и нас въобще не ни интересува какво биха се попитали и какво не биха! Не помня във връзка с каква статия съм пуснал тази анкета, но онзи ден чух как Кристалина Георгиева каза, че българите застаряват и надеждата ни е в раждаемостта на ромите. Както се вижда, източниците на „богатство” са неизчерпаеми.

Какви са рекламите?

Само 6% от отговорилите на този въпрос са на мнение, че рекламите са общо взето коректни, макар че според мен е именно така. Рекламите, дори не винаги талантливи, дори не винаги остроумни, са общо взето коректни и то не заради морала на създателите си, а защото по цял свят действат строги закони за осигуряването на това. Най-много хора пък са отговорили, че рекламите са обида към тяхната интелигентност. Това е така, защото (сега много внимавайте какво ще кажа!) хората, които четат този блог са много по-интелигентни от приетото за нормално. Но като интелигентни хора те не бива да се обиждат, защото трябва да знаят, че рекламите не са правени за тях. Колкото повече са хората, към които рекламата се обръща, толкова по-елементарно трябва да бъде идейното й равнище.

Малко повече от ¼ са тези, които смятат, че рекламите са безогледно манипулативни, а като към тях прибавим и 12-те процента на смятащите, че рекламите са понякога манипулативни, се оказва, че повече от една трета от хората са на мнение, че рекламите ни пързалят и ни карат да си въобразяваме неща, които не са съвсем така. Това е тъжна констатация, защото значи, че има много наплашени хора, чиято доверчивост се свива в черупката си при всеки шум, пък бил той и шумът от камбанките на шейната на Дядо Коледа.

Стамболов, Борисов и Станишев

Ето една шеговита и двусмислена анкета. Двусмислена, защото в по-разширен вариант въпросът би могъл да звучи по два абсолютно правдоподобни начина:

1. Кой е най-подходящ за премиер на България: Бойко Борисов, Сергей Станишев или Стефан Стамболов?

и

2. Кой пише най-хубави блогове: Бойко Борисов, Сергей Станишев или Иван Стамболов?

Всъщност има и трета възможност за разширен вариант на въпроса и тя е: „Кой е най-подходящ за премиер на България: Бойко Борисов, Сергей Станишев или Иван Стамболов?”, но отговорът все още витае в сферите на недостижимите национални идеали :))))))

Защо се издъни Паси?

Помня, че тази анкета вървеше в комплект с една конкретна публикация по един конкретен случай. Истината е, че според мен човекът изобщо не се издъни. Е, поядоса се малко, но най-големият му грях беше думата „простотия” в контекста на мнението му, че не всички неща в блоговете заслужават и трябва да бъдат цитирани по телевизиите. Разбира се, тогава ние, блогърите, провидяхме атака срещу свободното слово и опит за налагане на мракобесна цензура (а също  и чудесен повод да пошумим около себе си) и скочихме като един в защита и аз не знам на какво. Така че тази анкета също е манипулативна, защото не съдържа отговора „не се издъни”. Това е все едно социологическите агенции да направят допитване „Защо харесвате Бойко Борисов?” и на база резултатите от него да направят изводи за рейтинга на кабинета.

Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?

Види се, тази анкета е била публикувана в блога непосредствено преди парламентарните избори, когато въпросът за коалиция между ГЕРБ и БСП беше особено актуален. Признавам, че тогава аз бях на мнение че ще се коалират и продължавам да мисля, че щяха да го направят, ако резултатът на ГЕРБ не беше толкова голям, но в историята няма такива неща като „ако беше, щеше…”. Нещата са това, което са (с изключение може би само на совите на Дейвид Линч) и хората, участвали в анкетата, съвсем точно са си познали какво ще се случи.

Коя е любимата ви кухня?

Интересен и честен въпрос с трогателен и обнадеждаващ отговор. А отговорът ме обнадеждава, защото говори за горд патриотизъм – 39% от отговорилите казват, че любимата им кухня е българската и това е много добре. Странно защо испанската се радва на толкова малко поклонници, при положение че много прилича на българската. Толкова прилича, че в Кастилия и Леон и Кастилия – Ла Манча е почти същата. Но това е съдбата и на испанското вино у нас – непопулярно, макар и добро и много по-близко до вкусовите ни предпочитания отколкото италианското или френското. Излиза, че испанската кухня е два пъти по-непопулярна от японската. А за мен японската кухня е сурова безсолна риба, увита в нещо, което мирише на рибено масло. Бр-р-р… Но ако разликата между испанската и японската кухня е два пъти, то цели десет пъти е разликата между българската и сръбската кухня и тук вече извън всякакво съмнение долавяме тътена на оръдията при Сливница. Иначе много по-предизвикателен би бил въпросът „Колко разлики между сръбската и българската кухня можете да посочите?”, с изключение на шопската салата, за която не се знае дали принадлежи към сръбската кухня или към българската, защото още не е решен спорът шопите сърби ли са или българи. Мисля, че ако скоро този спор не се реши, най-добре е да приемем, че са македонци като всички останали и с това препирнята да се свърши.

Какво да е уискито?

Един според мен глупав въпрос поради очевидността на своя отговор. Все едно да питаш какви да са часовниците, при положение че за всички е ясно, че трябва да са швейцарски! Въпреки това не се посвених да го задам на читателите и, ето на, получи се една не дотам категорична картина. Честно казано, очаквах диаграма като тази на анкетата за Стамболов, Станишев и Борисов, където всички да са отговорили „шотландско” с изключение на Джефри Кийтинг и Джеймс Уорлик и то по задължение и от куртоазия, защото съм сигурен, че и те се наливат със скоч. Но докато ирландското и шотландското уиски отбелязват почти равен резултат, има и цели 46 личности, според които уискито трябва да е американско! Никога няма да се оправим…

Какво мразя най-много?

Една от любимите ми анкети. Противно на много схващания, хората се разкриват много по-добре от това, което мразят, отколкото от това, което обичат. Например, ако ви кажа „обичам беззащитните” ще оставя у вас много по-блед и неопределен образ за себе си, отколкото ако ви кажа „мразя педерасти”. Какво показва анкетата. Например кучкарите са по-мразени от пушачите. Това е така, не защото кучкарите вредят на околните повече от пушачите, а защото определено излъчват повече наглост от тях, с което дразнят принудените да наблюдават зловредното им хоби. Едно е да видиш отруден водопроводчик, захапал цигара на публично място, съвсем друго е да видиш дърта реститутка с фризиран пудел в същата градинка, в която прясно размножила се мома бута в количка малко столичанче. Софиянците пък са мразени почти толкова колкото и реститутите, което навежда на подозрението, че може би има хора, за които това са двете лица на едно и също нещо. Но като цяло не ги мразят много, а и не бива – нито софиянците, нито реститутите са направили някому нещо лошо. Изглежда най-малко злини са причинили висшистите, защото тях ги мразят най-малко. Но от друга страна, мисля си, ако въпросът не беше „най мразя”, а беше „най обичам”, то висшистите пак нямаше да се класират в челните позиции, защото те зло не са сторили, но не са сторили и чак кой знае какво добро някому. Гейовете и ченгетата се движат горе-долу в пакет. Малко по-мразени са ченгетата, може би защото е по-вероятно да те пребие ченге, отколкото гей и ченге е по-вероятно да ти пречи на бизнеса, отколкото някой ведър и неангажиращ педал. Но повече от половината хора най мразят комунистите. Това мен поне ме удовлетворява напълно.

Откъде ще дойдат пари в България?

Скучен въпрос, особено при отсъствието на предложение за отговор като „от никъде”. Но попитали сме хората и те са отговорили. Отговорили са абсолютно вярно и проникновено: от данъци и глоби от населението и от пране на наркопари. Най-малки пък са очакванията парите да дойдат от чуждестранни инвеститори и от еврофондовете. Шампион обаче е отговорът „от производство и износ”, макар че според мен тук има някакво недоразумение. Това е отговор на въпроса „откъде БИ ТРЯБВАЛО да дойдат парите в България”, а не на въпроса „откъде ЩЕ дойдат парите в България”. Че какво толкова произвеждаме, камо ли пък да го изнасяме! Ние даже боба и картофите вече ги внасяме. Всъщност не съм прав. Имаме износ и то към европейските пазари. Изнасяме роми, обаче пък напоследък взеха да ни ги връщат. К’во толко’ не им харесват?…

Кой е политикът с най-голям IQ?

За мен продължава да е тайна защо наричат квотиентът на интелигентността „коефициент за интелигентност”. Коефициентът е постоянен множител на някакъв обект като вектор, функция или нещо такова. Каква е тази непромелива на IQ и каква променлива се умножава с нея, това никой не може да ми обясни. Пък и абревиатурата е именно IQ (Intelligence quotient), а не IC (Intelligence coefficient). Но както и да е…

Д-р Лъчезар Иванов, иже нарицаемый Лъчо Мозъка, събира цели 32 гласа или 4%, което за мен не е проява на нищо друго освен на чувството за хумор на анкетираните (или на коефициента им за хумор, ако някой предпочита така). Петър Димитров пък има цели 4 гласа или 1%, което вече е проява на черен хумор. Деветнайсет души смятат, че най-умният политик е Волен (или Болен, ако прочетем името му на испански) Сидеров. Не знам от колко души се състои висшият управленски орган на Атака, но няма да се учудя, ако са точно 19. Този резултат е малко по-добър от резултата на Цветан Цветанов, но пък аз мисля, че това е напълно справедливо, защото първият наистина е по-умен от втория, па макар и съвсем малко. Яне Янев е подценен. Макар и често комичен в публичните си изяви, този човек изобщо не е глупав. Напротив, намирам го за интелигентен и много добър оратор. Но, ето на, според анкетата излиза, че е по-глупав от Сергей Станишев, което не е вярно. Станишев пък се оказва малко по-глупав от Бойко Борисов, което вече може би е вярно. Милен Велчев също е подценен. Не мога да се съглася, че е с 5% по-глупав от Ахмед Доган. С почти равен резултат, макар и скромен, са Георги Първанов и Мартин Димитров. Изглежда правдоподобно. С почти еднакъв резултат са и Царят и Бойко Борисов. И това изглежда правдоподобно. Все пак интелигентността е само количествен показател, който не измерва произхода, възпитанието и културата.

И в тази анкета има безспорен шампион, който събира почти половината гласове. Това е Иван Костов. Дали наистина е най-интелигентен, дали наистина хората мислят, че е най-интелигентен или просто блогът ми се посещава от много негови привърженици – това са все въпроси, чийто окончателен отговор не ни е дадено да знаем. Сигурен съм обаче, че сред участниците в анкетата има такива, които възприемат въпроса като „Кой е най-популярният политик?” или „Кой политик заслужава да управлява?” и отговарят на тези въпроси, а не същинския въпрос „Кой е политикът с най-голям интелектуален квотиент?”. Това може да е най-порочният, продажният и некадърният политик. Стига просто да е умен. Следващия път ще пусна анкета „Кой е политикът с най-ясна дикция?” и ще видим дали привържениците на „Гергьовден” ще отговорят „Любо Дилов”.

Tweet

Управлението на еротиката е тема, която напоследък тревожи моя буден ум и чувствителна душа. Дали еротиката подлежи на управление, аз не знам. Вероятно да, защото някой очевидно успява да накара моделите да се обезкосмяват. Но това не ме интересува. Не ме интересува дали някой управлява еротиката, а ме интересуват еротичните измерения на настоящото управление на държавата. През последните 50-60 години имаше най-различни държавни управления. Първо, за един досадно продължителен период имаше Управление на народа. Тогава в София имаше десет кръчми и два вида сирене в магазина. Децата бяха пионерчета, а вицовете бяха много смешни, защото бяха забранени. Сега вече не са такива. После имаше Управление на „Сполуката”, когато хората „сполучваха” да си купят хляб, ако станeха много рано сутринта. Това управление накара доларът да струва над 1700 лева и помня как търчахме със сакове пари от чейндж на чейндж, за да гоним договорени от предния ден обменни курсове. От тази работа ни оправи Управлението на валутния борд. После имаше Управление на приватизацията. След това дойде Управлението на вярата и мълчанието, а след него и Управлението на тройната коалиция, където при вярата и мълчанието се върна и сполуката. Сега е Управлението на еротиката.

Дали едно държавно управление е еротично не можем да познаем, само ако дружно си кажем: „е, сега вече ни се е.а мамата!”. Не, това не е достатъчно, защото си го казваме при почти всички управления. Това само определя управлението като „сексуално по наш адрес”, но не и като еротично. Еротичното управление започва по друг начин. Например, вие сте управител на голяма и богата частна фирма, която винаги е разчитала на обществени поръчки. Един ден, съвсем скоро след встъпването на новото правителство, при вас идва човек, който иска да ви прави рекламата, и казва, че го изпраща един много добър приятел на брата на една, дето Бойко Борисов я е таковал. Рекламите ще се пускат по една телевизия, където работи една журналистка, която Бате Бойко също я е…, нали се сещате. А парите от рекламния бюджет ще се превеждат по сметка в една банка, чиято шефка ББ също я е, но този път съвсем официално. Това е то еротиката в държавното управление – обикновени сексуални актове, които обаче не виждаме, а научаваме за тях по слухове. Слухове, които разпалват въображението ни, а на Управлението придават допълнителна еротична стойност.

За да разберем защо сегашното Управление на държавата е еротично, трябва да си отговорим на въпроса каква е разликата между еротиката и порнографията. Иначе, ако не схванем тази разлика, можем да се излъжем и да кажем, че това Управление си е чиста порнография, като го лишим от иманентния му ореол на Управление на еротиката. Разликата между порнография и еротика е в наличието или отсъствието на еякулация. При еротиката имаме къде по-нежно, къде по-интензивно дразнение, но никога не стигаме докрай, докато при порнографията можем да свършим, преди да сме започнали. Тоест при порнографията целта е всичко, а при еротиката всичко е движението към целта, докато самата цел не е чак толкова важна. Иначе казано, еротиката е да се дървиш, без да се празниш. Така я разбира и българското правителство и това личи особено отчетливо при усвояването на еврофондовете. Цял един народ им се дърви, но досега не са огрели никого. С майсторството на хетера и загадъчната вещина на гейша правителството разголва различни части от оперативните програми, отправя намеци и обещания, но когато посегнеш да ги пипнеш, рязко спуска краищата на полите си и се фръцва със закачлив смях. А ти си оставаш надървен и трескаво се оглеждаш за нови европроекти, откъдето ще рукнат заветните пари на благополучието. Не бива да се сърдим на правителството. Когато то, още преди да стане правителство, обеща, че ще усвоява фондовете, явно се е изказало в еротичен, а не в порнографски смисъл. Виновни сме ние, ако зле сме го разбрали.

Еротиката на сегашното Управление е всестранна. Тя не възбужда само управляваните. Управлението също се отдава на нежната й власт. Не само ние, щастливите поданици, се възбуждаме, без да стигаме до край. Прави го и правителството. Особено по отношение на предишното правителство. ГЕРБ дойде на власт, могъщо надървен по отношение на тройната коалиция. Признавам, че на мен даже ми стана жал за предишните управляващи, като слушах как грозно им се канят новите. Нещата за тях отиваха не към порнография, а направо към откровено садо-мазо. Щяха да лежат оковани в затвори, щяха да им вземат всичко и да им дирят сметка с бич, белезници и кожен корсет за всички корупционни практики, на които сладострастно се бяха отдавали през последните четири години. Но после не стана така. Правителството се ограничи само до еротиката. По отношение на ДПС дори се затвори в личните си сексуални фантазии и мокри сънища и не ги сподели с никого. Ерекцията на ГЕРБ към ДПС, дори да не е спихнала, се обви в срамежливо мълчание ни никой нищо повече не чу за нея. При БСП нещата са малко по-активни. Там има нещо като любовна игра. Но тя не е обещаният преди изборите мъжествен акт на проникване в дълбочина, а само закачливо похапване на ушенцето и от време на време – палави езичета по гръбнака. Ще обвинят някоя бивша министърка, някой бивш министър дори ще арестуват за кратко, но това продължава да не е истински секс, а само еротика. Дървене без празнене. Що се отнася до третия член на тройната коалиция – НДСВ, то там дори и еротика няма. Причината може би е в здравите морални устои на сегашното управление, което знае, че дори и еротиката с НДСВ за него би имала значение на кръвосмешение, на секс между близки роднини. Че нали премиерът произлиза именно оттам! Не е прилично някак…

Всичко казано дотук обаче има значение, единствено ако мислим за Управлението като за мъж. Но кой е казал, че непременно е мъж? Може да е жена. Да си представяме Управлението на държавата като жена, носи пикантно очарование. То е истинска блондинка – тъпа и наивна, същевременно алчна и разглезена. Не разбира какво й говориш, а и не я интересува. Колкото си по-умен, толкова по-скучен и досаден си за нея. Тя иска само да й купуваш разни неща и да й даваш все повече пари под формата на данъци, такси, глоби, ДДС, социални осигуровки, здравни осигуровки (за здравеопазването напоследък отговаря един нов секс-символ от женски пол). Иска и да й се възхищаваш. Ако може, денонощно. Да и казваш как е най-красивата, най-великата, как целият народ е влюбен до полуда в нея и единственото му желание не е да има дом и храна за децата си, а, ако може, всяка година да се организират парламентарни избори, за да може той да гласува 100% за блондинката.

Такива са еротичните измерения на правителството и то е съдбовно обусловено от тях. Независимо обаче дали Управлението на еротиката е мъж или жена, за него е важно едно: да внимава да не свърши преждевременно, защото много от еротичните закачки водят именно до това. Хоп-хоп-хоп… и айде-е-е-е-е… Имам предвид преждевременна еякулация, а не предсрочни избори, нали всички разбраха това?

Tweet

Преди време попитах в една анкета: „Ще се коалират ли ГЕРБ и БСП?”. Днес стана ясно, че няма да се коалират. Днес стана ясно, че не само с БСП, но и с никоя от останалите формации в Парламента ГЕРБ няма да се коалира. В анкетата 135 души бяха на мнение, че коалиция ГЕРБ-БСП ще има, докато 228 казаха, че такава коалиция няма да има. До нощта на изборите на 5 юли пропорцията беше обратна: около 55% бяха сигурни, че коалиция ще има, а противниците на такава увереност бяха съответно едва около 45%. Какво стана на изборите, та мнението на хората така рязко се промени? Стана това, че ГЕРБ спечели повече гласове, отколкото очакваше да спечели. Тогава всички с абсолютно основание си направиха извода, че с този резултат ГЕРБ може да се коалира с когото си пожелае, включително и с Иван Костов извън Синята коалиция. Така сценарият за коалиция ГЕРБ-БСП започна да става все по-малко вероятен и, съответно, везните на моята импровизирана анкета започнаха да се накланят в другата посока. Интересно ми е обаче как би изглеждала анкетата, ако ГЕРБ беше спечелил вместо 116, да речем 80 – 90 мандата, как би изглеждал парламента тогава. Но от моите приятели историци зная, че в историята предполагания от вида „какво щеше да е, ако беше еди-как-си” нямат никакво значение.

От гледна точка на малките десни формации в парламента е по-добре ГЕРБ да управлява без тях, защото иначе ги грози съдбата на НДСВ. Ако или по-точно – когато ГЕРБ започне да върви надолу, малките десни формации ще могат или да го спасят като вземат участие в един ремонт на кабинета му в средата на мандата или пък да станат естествено ядро за една нова опозиция и едно ново дясно мнозинство. Не биха могли да направят това, ако са част от коалиция и ако поемат негативите от управлението, без да са вкусили сладостите му (ако ги вкусят, пак няма да могат, ама поне ще са ги вкусили). Така че еднопартиен кабинет е добро решение, както и да го погледнеш. Не бива да забравяме и това, че откакто социалистите си преизбраха Станишев, предстоят времена на освобождаване на политическо пространство поради очакваното още по-голямо електорално свиване на БСП, пространство, което ще се заеме от партии и групи, които покажат ясна и приемлива перспектива за управление.

В началото парламентарната група на ГЕРБ ще разчита на спокойствие и мощна подкрепа от страна на малките формации. Това коленопреклонно обещаха Волен Сидеров и Яне Янев, като вторият само си направи устата да не канят от неговите хора за министри посредством SMS-и. Днес пък в Парламента Волен Сидеров каза, че през първите 6 месеца на кабинета, „каквото и да става”, Бойко Борисов може да разчита и на неговите гласове (дано новият премиер не прояви изтънченото чувство за хумор да предложи законопроект за обявяването на партия „Атака” извън закона и да очаква от Сидеров да изпълни прибързаната си клетва). Синята коалиция пък до вчера съвсем некоалиционно се беше разделила по стар свой обичай на по-светлосиня и на по-тъмносиня, като първите казаха, че ще подкрепят кабинета, а вторите – че ще се правят на интересни до последния момент. В крайна сметка подкрепиха и те, а Иван Костов каза (цитирам): „Ние подкрепяме ГЕРБ, защото това е волята на българския избирател”. Аз не помня като избиратели да сме заявявали нарочна воля ГЕРБ да бъде подкрепен от Синята коалиция, а пък ако под „воля на избирателя” Костов разбира партията, спечелила най-много гласове, то давайте да подкрепяме всеки, който спечели най-много гласове!

Камъчето, макар че физически това си е бая масивен отломък, което заплаши да разклати колата на ЕНП, се оказа Божидар Димитров. Както е основателен въпросът „Защо им трябваше на сините да се заяждат за един министър без портфейл?”, така е основателен и въпросът „Защо му трябваше на Бойко Борисов да прави Божидар Димитров министър, като никой не го харесва – ни леви, ни десни?” (аз обаче го харесвам, особено откакто си оправи зъбите). Отговорът носи екзотичното име Вежди Рашидов. Мисля, че неговото включване в състава на Министерския съвет беше съвсем правилно. Той осъществи пробив в Кърджали и като етнически турчин в кабинета би дал отговор на въпроса дали е представен етносът или не, кой ще осъществява връзката с него, кой ще защитава интересите му и прочие услуги, предлагани досега монополно от ДПС. Ако аз бях премиер и трябваше да избирам между Вежди Рашидов и Божидар Димитров за министър на културата, също бих избрал Вежди Рашидов. Така ще да е направил и Бойко Борисов, воден от отговорност за бъдещия си кабинет, но, види се, Божидар Димитров се е обидил, защото през последните години той се държа съвсем не като член на ВС на БСП, какъвто е, и си навлече всеобщата „омраза и презрение” (цитат от войнишката клетва във Варшавския договор) не само на трудещите се, но и на съпартийците си, подкрепяйки активно техния „гробокопач” (цитат от Манифеста) Бойко Борисов. Изглежда Божидар Димитров с потрепваща брадичка и напираща влага в ъгълчетата на очите е застанал пред него и глухо е проронил: „Ти ми обеща…”, на което Бойко като човек, държащ на думата си, не е могъл да измисли друго, освен министър без портфейл по въпросите на българите в чужбина. Друг е въпросът, че Божидар Димитров би могъл да бъде компетентен единствено по въпросите на историческите общности зад граница, които се самоопределят като българи, а те не са много, защото по места си нямат ДПС-та да ги бранят и другите народи си ги асимилират и възраждат както намерят за добре. Божидар Димитров трудно би могъл да бъде компетентен по въпросите на емигрантите след 1944 и особено след 1990, които са няколко пъти повече от бесарабските българи и българите от западните покрайнини, взети заедно. Пък и те нещо май не желаят да го припознаят като свой министър…

Но както и да е. Един министър без портфейл по въпросите на българите зад граница не пречи никому. Той е очевиден компромис от страна на премиера, компромис, който нито ще повлияе на политиката на кабинета, нито на приоритетите му. Затова аз, ако бях на мястото на Синята коалиция, нямаше да проявя чак такъв интерес по казуса „Божидар Димитров”. От една страна не мисля, че темата „досиета” вече интересува толкова живо някого (NB! – тук отварям възможност да се каже, че говоря като Станишев), от друга – би ми било неудобно да се държа така, сякаш съм спечелил изборите и съм на власт. По въпроса за досиетата: мисля, че, когато беше на власт, СДС имаше историческата мисия да приеме два фундаментални закона, които да променят коренно обществото: Закона за реституцията и Закона за лустрацията. Единият прие, за което съм му лично признателен, вторият обаче, по една или друга причина, пропусна да приеме. После се създаде Комисия по досиетата и се реши те да бъдат отворени. И какво като бъдат отворени? Какво като еди-кой-си е с досие, когато за него нищо не следва от това? И друго: в обхвата на този интерес попадат хора, които са сътрудничели на службите но не са били техни щатни служители, поради което са имали и досиета. Професионалните офицери от службите не се обсъждат, техните досиета не се вадят. Така с досие се оказва Тодор Колев, но Любен Гоцев – не.

Ето защо мисля, че Божидар Димитров би могъл да се направи на джентълмен и сам да се откаже от министерския пост, за да не принуждава Бойко Борисов да си създава излишно досадно напрежение със Синята коалиция. А защо Бойко не би искал напрежение със Сините ли? Ами, защото, ако не друго, то поне извън всякакво съмнение е, че Сините са десни (макар че и те са имали сиромахомилски забежки, ама нейсе!) и когато подкрепят ГЕРБ, изглежда десен и той, макар да не е съвсем. Затова Сините са нужни на Бойко Борисов – защото тяхната подкрепа го прави да изглежда десен. Изглежда, че Сините разбират това и си позволяват да се държат така, сякаш са на власт. Но пък няма лошо…

Разбира се, има съображения както в подкрепа на това да се направи еднопартиен кабинет, така и да се търси максимално широка коалиция в дясно във формат ЕНП, включително и „Атака”, макар че аз не виждам кое на „Атака” й е ЕНП-то и кое й е дясното. Една широка коалиция би намалила досадата от неизбежната перспектива за люспенето на депутати. За това че ГЕРБ има проблеми с лоялността на редовите си кадри са налице две доказателства: първата мярка на ГЕРБ по време на местните избори 2007 и първата му мярка в новия Парламент. На местните избори гръбнак на кампанията бяха едни договори между Бойко Борисов и всеки кмет поотделно, според които, ако съответният кмет се оцапа, Бойко Борисов няма нищо общо с него. С верни кадри такива договори не се подписват. В новия парламент пък първото, което се гласува, беше нов правилник, според който депутати не могат да сменят парламентарните си групи. От гледна точка на парченцето субсидия, което върви с всеки депутат, това е О.К., обаче не виждам как решава въпроса с мнозинството. Ако съм бил в ГЕРБ и вече искам да съм в ДПС, ще стана независим и ще гласувам с ДПС, толкоз. Да не говорим, че може и изобщо да не ставам независим… Та, първата ти грижа в новия парламент да е люспенето на депутатите ти също неговори добре за доверието ти в тях. Затова и, мисля си, може би Бойко Борисов трябваше да обмисли и някой коалиционен вариант, но той си знае. Ние не сме свидетели на преговорите му с потенциалните партньори и не сме наясно за мащабите на лакомията им, така че да не съдим прибързано.

Ще видим. Ще видим какво има да става. За сега е достатъчно, че предишното управление вече го няма. Няма я и старата ми анкета. Вместо нея сега има друга, която ви пита: „Коя е любимата ви национална кухня?”. Моята е италианската.

Tweet

1. Депутатите не са никакви представители, не представляват никого и не могат да взимат  самостоятелни решения как да гласуват в Парламента;

2. Партиите са лицемерни, конформистки и променят същността си според това дали са сами, дали са в коалиция и с кого са в коалиция.

Тоест ГЕРБ в коалиция с БСП не би бил онзи ГЕРБ, който не е в коалиция, а съвсем трети би бил ГЕРБ-ът в коалиция с някой друг. Иначе какво значение има дали ще се коалира и с кого? Ако разполага, да речем, със 100 гласа и реши да подкрепи даден закон, има ли значение дали ще даде 100 гласа самостоятелно или ще даде 100 гласа в коалиция с друг? 100 гласа са си 100 гласа. Обаче хората, и може би с право, подозират, че ако по даден въпрос 100-те гласа самостоятелно биха били „ЗА”, то твърде вероятно е по същия въпрос в коалиция да са „ПРОТИВ”, защото „така сме се разбрали с партньора”. С прискърбие трябва да признаем това подозрение за основателно, припомняйки си двете неща, с които всяка власт идва на власт, двете неща, които обещава да направи още на следващата сутрин след спечелването на изборите: да търси отговорност за престъпленията на предишната власт и да промени избирателния закон. Първото не се случва никога, а второто – евентуално в края на мандата и то по начин, който е нещо като това аз да съм Президент и да променя Закона за избор на Президенти така, че да могат да се кандидатират само високи и синеоки софиянци, носещи фамилиите на български премиер-министри от периода 1888 – 1894** (собственото име Иван е предимство).

Що се отнася до първия извод, до това, че депутатите не са никакви и ничии представители, то той иманентно се налага от самото обстоятелство, че пресмятат гласовете им още преди да са почнали да гласуват, преди дори да знаят за какво ще гласуват, камо ли как: аз ще имам еди-колко-си гласа (депутата) в парламента, а ти ще имаш еди-колко-си, а пък ако се коалираме, гласовете (депутатите) ни ще бъдат еди-колко-си. Остава само да се уточни какви флумастери ще се вдигат за трите вида вот: „за”, „против” и „въздържал се”. А флумастерите трябва да се вдигат от избирателите, а не от отговорниците по парламентарни групи. Как се е появил депутатът? Как е възникнал народният представител? В една къща живеят 10 семейства от по 4-5 души. Когато се свика общо събрание на кооперацията, от всяко семейство отива по един човек. Той или е инструктиран от семейството какво решение да вземе, или пък семейството толкова го уважава и толкова му вярва, че го оставя да реши сам за общото благо. Да вдигнем ли заплатата на чистачката? Семейство Борисови казва „да” чрез своя представител, защото е сравнително богато и не му пука. Семейство Станишеви обаче, които от скоро са безработни, казват чрез представителя си „не”, не защото нямат социално чувство, а защото времената са такива. И останалите семейства гласуват чрез представителите си и според това колко семейство са казали „да” и колко са казали „не” заплатата на чистачката или се увеличава, или си остава като досега. Ето тези представители на семействата (защото, ако на събранието отидат целите семейства, няма да има къде да седнат) действат като депутати и фактически СА депутати – технически заявяват волята на този, който ги е пратил. И ако в нашите парламенти е имало депутат от Козлодуй, който е гласувал да останат без работа тези, които са го пратили, в това има нещо нередно. Така е и с мажоритарните депутати. Мажоритарен депутат мога да съм аз, когато собствениците на имоти в кооперацията, където живея, решат, че аз съм най-проклет, най-едър, с най-непреклонен нрав и като такъв мога да надувам бузи вместо тях пред съседите. Ще отида да се състезавам на квартално ниво с темерутите от другите кооперации. Ако спечеля ще отида на следващо ниво и така до парламента. Ако успея, ще съм наистина мажоритарен депутат, а не алтернативен водач на партийна листа, чиито медийни изяви се финансират от партиите с убеждението, че после гласът му ще бъде на разположение за централизирана употреба. Впрочем много по-евтино би било един, да речем, 5-партиен парламент да се състои само от петима депутати, обаче всеки от тях да има различен брой гласове според резултатите на партията му на изборите. Да намалим ли ДДС? Депутатът на ГЕРБ казва 100 пъти „да”, депутатът на БСП казва 70 пъти „не” и т.н. После се смята и се решава. И сега е така, но повече хора се мотаят из кулоарите. Впрочем така действат акционерните дружества – една акция е един глас, имаш хиляда акции – гласуваш хиляда пъти. Това са те, депутатите: акции, които могат да се джиросват, да сменят собственика си, да увеличават или намаляват цената си според дивидента, който носят на притежателя си.

Безрадостна картинка. Но от тази картинка изход има(„изход от картинка” – хитро, а?) и аз ще ви го кажа. Това е Законът против коалирането, който ще разпореди две основни неща:

1. Забранява се на парламентарните партии да влизат в коалиции помежду си по какъвто и да било повод и с каквато и да било цел;

2. Забранява се на депутатите да контактуват помежду си и да контактуват с партийните си централи от момента, когато положат клетва като депутати.

Партиите постигат някакъв резултат на изборите и кой каквото вкарал – вкарал. Няма коалиции, няма съглашателства. Всеки си носи кръста. Иначе ще стане така: „Аз имам 8%, а на теб не ни достигат 7%. Хайде да се коалираме, обаче ще разделиш Министерство на бедствията и авариите на Министерство на бедствията и Министерство на авариите, като на мен ще дадеш бедствията, а на теб ще останат авариите”…

Който пък иска да е народен представител, да приеме мисълта, че след като положи клетва, ще го вземат и ще го затворят в един изолатор, от който той ще излезе в края на мандата. Докато е там ще има възможност по Интернет да участва в работата на комисиите, да гласува в тях, да гласува и в парламентарна зала (виртуална, разбира се). Тази идея впрочем черпим от Дъглас Адамс, който в „Пътеводител на галактическия стопаджия” казва ясно кой управлява вселената. Това не е двуглавият Зейфод Бийблброкс, а един самотен аутист, който е единственото същество на вечно дъждовна планета и изобщо не знае, че има и други светове. От време на време при него идват хора, питат го някакви неща и според това какво им отговаря той управляват от негово име Вселената и всичко останало. Той обаче не знае. И някъде там е написана най-великата политическа мисъл в световната литература (перифразирам):

„Ако някой поиска властта, това вече е достатъчно основание тя да не му се дава”.

По електронната поща всеки депутат, усамотен в изолатора си, ще получава въпроси от рода на: „Да се върне ли необлагаемият минимум, без да се премахва плоският данък?” и ще трябва да отговаря според съвестта и културата си. Да отговаря, без да гледа какъв флумастер е вдигнат от първи ред, без да се консултира с колегите в кулоарите и без да знае каква цел извън парламента може да се постигне чрез евентуално гласуване по определен начин вътре в него. А ако не успее да отговори по съвест и култура, ще го удря ток…

Имам си в блога една анкетка с две чертички… Ще я оставя до гласуването на новото правителство, пък тогава ще видим кой какво е познал и кой какво не.

____________________________________________________

* Джани Родари, „Продавач на надежда”:

Ако можех да имам едно

магазинче със две полички,

бих продавал…познайте какво?

- Надежда! Надежда за всички…

(Gianni Rodari “Speranza” – превод: Валери Петров)

** Стамболов

P.S. Ако коментарите ви не се появят веднага, моля за търпение. Вероятно автоматично са класифицирани като спам и ще трябва ръчно да ги вадя от съответната папка. Но нито един коментар няма да остане непубликуван!

Tweet

Кой увеличава пенсиите? „Президентът!” – ще отговори будният ни народ, народът възродени, защото така са го учили в предишни предизборни кампании. За съжаление обаче не президентът увеличава пенсиите, защото, ако беше той, досега да ги е увеличил, нали така, любезни пенсионери? Или ще го наречете лъжец? Следователно ги увеличава някой друг. Вчера, гледайки телевизия, попаднах на една много сериозна кандидатура за отговор на поставения въпрос. Един клип на БСП, който казва: „БСП ще увеличи вашата пенсия”. Силно твърдение. Каква е неговата логика ли? Ами тази, че социалистите са социални и социалните въпроси са по тяхната част, а пък пенсиите, доколкото са вид нетрудови доходи, са един съвсем социален въпрос. Друг е въпросът, че според мен социалистите са толкова социални, колкото Анастасия Мозер е земеделка с мотичка в ръка, но този въпрос не е пенсионен и няма да се занимаваме с него. Вместо това да се запитаме как БСП би увеличила пенсиите. Откъде ще вземе тя пари за това? Нали стопанската дейност е забранена на партиите и те нямат никакъв законов начин да създават принадена стойност, тоест „пари прим” според Енгелсовата политикономия? И след като не могат да създадат „пари прим”, откъде ще ги вземат, за да увеличат пенсиите? Не, не казвайте, че ще ги откраднат! Те не са такива хора!

Те ще ги преразпределят. В глобален план една от фундаменталните разлики между лявото и дясното е тази, че дясното създава блага, а лявото ги усвоява, като в процеса на това усвояване една част задържа за себе си, а друга, по-малка, преразпределя към крупни маси от относително нуждаещи се хора, които обаче имат пренебрежим принос към създаването на благата. Или иначе казано, посланието „БСП ще увеличи вашата пенсия” е сбит вариант на внушението „БСП ще вземе откъдето може и от когото има и ще ви даде на вас под формата на още два лева месечно, че да целувате ръка”. Всъщност, като се замисля, ако бях пенсионер, нямаше да имам нищо против една Партия – Робин Худ да причаква имащите по кюшетата, да им изтръсква стотинките и да ми ги дава на мен под формата на социална грижа. А когато Партията – Робин Худ  изтръска имащите до последно и вече няма какво да им вземе, тоест няма вече какво да ми даде на мен, тогава аз ще изляза да хлопам с празната си пенсионерска тенджера по улиците.

В цялата работа с пенсиите има един скромен герой, за когото никой нищо не казва в предизборните кампании. Съществуването му се премълчава може би заради това, че обществото не го обича много. Обществото се срамува от него. За обществото той е един материално осигурен егоист, който не страда, не се тревожи и от чешмата у тях тече мед и масло. Това е българският работодател, известен в миналото като „експлоататор”. Пенсионната система в България е солидарна. Тоест пенсионираното поколение получава пенсиите си от осигурителните вноски на работещото поколение. Когато работещото поколение се пенсионира, то няма да харчи парите, които е изработило, защото те отдавна ще са похарчени от предишното поколение пенсионери, а ще разчита на осигурителните вноски на следващото работещо поколение. Видно е, че за да функционира тази система, е необходимо да има непрекъснат поток от постъпващи осигурителни вноски.  Тези осигурителни вноски са възможни само когато хората се трудят и създават принадена стойност в една организирана от работодателите система, част от която е и пенсионното осигуряване. Управлявайки паричните си потоци, работодателите формират печалба, резервни фондове за реинвестиция, работни заплати, данъци за държавата, социални и здравни осигуровки и пенсии за пенсионерите. Ето кой дава пенсиите, не е друг. Но пък работодателите рядко и на малко места по света симпатизират на левите партии и затова левите партии си отмъщават, като казват, че пенсиите идват именно от тях, а не от работодателите, каквато е истината.

Да живей принадената стойност! Да живей капитализЪмът!

Tweet

Работейки си лекичко и пийвайки ледена бира в топлия си офис, чух по радиото как министър МихаиУ Миков отчита ръст в престъпността. Браво! Абсолютно адекватна оценка. Точно така е, има ръст в престъпността. Въпросът е защо. Аз си мислех, че е, защото организираната престъпност и МВР свободно преливат едно в друго, винаги са били и са в топли отношения и особено след пребиваването на Румен Петков в силовото ведомство, престъпността почти не обръща внимание на полицията и жандармерията, защото знае, че оттам не ги застрашава нищо. Мислех си също, че може би престъпниците стават по-дръзки и нагли, защото медиите не крият от тях, че предстоят съкращения в МВР и че тази неделя за четвърти пореден път полицаите ще протестират против политическото ръководство на министерството. Ако аз бях престъпник, с право щях да заключа, че полицай пред уволнение, който се стяга вдругиден да псува под прозореца на министъра си своето мизерно съществуване, което не му позволява да отгледа достойно децата си, едва ли ще тръгне да ме гони и едва ли ще даде всичко от себе си, за да предотврати или разкрие престъплението, в което аз ще вложа пари, надхвърлящи годишния бюджет на семейството му. Понеже не съм много умен, мислех си, че престъпленията се увеличават именно поради тези причини, както и поради непогрешимото правило, че в края на всяко социалистическо управление всичко се скапва – все пак всяко социалистическо управление е диктатура на некадърността, не друго. Но, не. Според МихаиУ Миков причината за увеУичението на престъпността е другаде. А именно в световната икономическа криза.

По вина на същата тази криза вчера валя дъжд, кучето ми се окаля и трябваше да го къпя. Пак по нейна вина ми расте дълъг и дебел косъм в дясната ноздра, боли ме много, когато го скубя, чак сълзи ми излизат, но после пораства пак. Ето че кризата е виновна и за активизирането на престъпността в България, точно както е виновна за спирането на европейските пари и корупцията. Дори мога да си представя какво става в главата на престъпника. Току-що е обрал пенсията на някоя бабичка (да предположим, че е дребен битов престъпник – кокошкар от малцинствата, защото с другите престъпници МВР дори няма намерение да се занимава), прибрал се е вкъщи и се е разхвърлял по потник пред телевизора. Тъкмо жена му му е сервирала ракията и салатата и той и е отвъртял топъл съпружески шамар за благодарност, когато от новините научава, че борсовите индекси са достигнали исторически минимум и банките в Щатите разпродават на безценица обезпеченията по лошите си кредити (тоест къщите на хората), за да минимизират загубите. Пазарите на метали се свиват, което удря по логистиката, това води до ново покачване на индекса на безработицата и следователно до нов борсов срив, основан на фундаменталния анализ и екстраполиран върху техническия, на който се уповават дребните инвеститори. Стресиран от тази информация, дребният битов престъпник от малцинствата, без дори да дояде салатата си, а само гаврътвайки ракията на екс и зашивайки още един шамар на жена си, става, облича се и излиза да обере още една бабичка, защото нищо не се знае и в този несигурен свят утрешният ден е под въпрос.

Ето как световната криза влияе върху престъпността у нас и ето защо министър Миков е принуден да взима мерки срещу нея и да „увеличи полицейския състав в много областни дирекции”. За мен остава тайна как ще протекат едновременно в МВР процесите на съкращения и на увеличение на полицейския състав, но може би това е въпрос, който надхвърля скромните измерения на интелекта ми. Може би Миков ще уволнява от едни управления, за да назначава в други. Вероятно в управленията, където няма престъпност, полицаите са излишни и ще бъдат съкратени. Обаче там, където по вина на все онази същата криза престъпността се активизира, ще се наложи назначаване на нови полицаи и това ще са именно съкратените полицаи. От управление А уволняваш 10 души, назначаваш 5 в управление Б и по този начин хем си направил съкращения, хем си увеличил полицейския състав за борба с активизираната от кризата престъпност. Разбира се, има едно миниатюрно неудобство, а именно това, че съкращения ще трябва да се правят в тези управления, където няма активизирана престъпност, и, следователно, не се налага увеличение на полицейския състав. Как да направим така, че в дадени управления да не се активизира престъпността? Ами, много просто. Ще забраним в съответните общини разпространението на вестници и ще изземем телевизорите на населението. Така населението, включително и престъпният контингент, няма да научава новини за развитието на световната криза и следователно не можем да се опасяваме, че престъпността ще се активизира, защото, както правилно анализира министър Миков, престъпността се активизира само по една причина и тя е световната криза, а като не се чува нищо за тази криза, нищо не се и активизира. Много ясно. Но защо при това положение не изземем телевизорите на всички българи и не забраним вестниците въобще. Тогава никой нищо няма да чуе за кризата, никой никаква престъпност няма да активизира и полицаите ще бъдат само съкращавани, но не и назначавани. Защо, наистина, не се направи това? Не знам…

Tweet