Сама по себе си защитата на интелектуалната собственост и правата на онези, които са вложили капитали за създаване на някое произведение на изкуството, независимо от естетическата и информационната му стойност, е благородна на пръв поглед. Че и на втори поглед е благородна, ако наистина целта й е да помогне на художника, сценариста или музиканта да спечели достойно от труда си. Обаче дали актове като АКТА си поставят единствено тази цел и дали изобщо си я поставят или целят нещо съвсем друго, от което поетите с резпилени перчеми и нежни сърца си нямат и хабер? Що се отнася до България, възмутително и тревожно е пълното информационно затъмнение, при което се подписа АКТА. Никой не разбра за какво става дума: нито обществеността, нито компетентните институции, нито неправителствените организации, нито даже самите министри, както личи от протоколите от заседанията на МС, когато се е вземало решението България да подпише. Дали за пореден път става въпрос все за онази некомпетентност, неадекватност, пълна незаинтересованост и отчайваща неспособност да се вниква и в най-елементарни проблеми? Или пък сме свидетели на тихичко и самодоволно потриване на ръце, задето Европа най-сетне ни дава повод на нас, в България, да цензурираме интернет и да преследваме хората, които пишат там – стара мечта на не едно наше правителство? Като затворят пак някоя библиотека или интернет медия, ще кажат: „Спазваме европейското законодателство, нищо не можем да направим”. А междувременно, докато го спазват, ще следят на воля сайтове, блогове, електронни пощи и социални мрежи. Сама по себе си АКТА не е страшна. Страшно е какво може да отприщи и още по-страшно е, че има хора, които знаят какво ще се отприщи и искат то да се отприщи, за го превърнат във власт, богатство и политическо влияние.

Очевидно е, че през последните няколко десетилетия интернет промени революционно начина за обмен на информация, мисли и идеи. Днес хората четат много повече, научават много повече и много по-бързо споделят помежду си. Това безспорно е много важно човешката свобода и за съхраняването и развитието на гражданското общество. Пиратстването на музика и филми е малка част от този процес и не бива борбата срещу него да застрашава и поставя под съмнение цялата система на свободен обмен на информация, мнения и възгледи. А рискуваме да стане така, точно както, когато пръскаме против комари, освен комарите избиваме всички останали насекоми наоколо, които нито ни смучат кръвта, нито са се провинили с нещо друго към нас.

Това, от което имаме нужда, не е регулация, цензура, следене и преследване в интернет. Имаме нужда от нов регламент. От нов законодателен фундамент за авторското право, подчинен на изцяло нова философия, която отчита необратимото наличие на интернет с всички негови характеристики и особености. Защото, ако със сила се опитаме да ограничим информационните потоци между хората в световната мрежа, ще превърнем проблема от юридически в хуманитарен и цивилизационен. Да вземем само електронните книги. Ако се ограничи четенето на книги в интернет, милиони хора изобщо ще спрат да четат книги. Ако се ограничи четенето на електронни вестници и списания, милиони хора изобщо ще спрат да четат вестници и списания. Огромни маси ще израснат със съмнителна култура, без критичен поглед и с изключително слаба мотивация да се развиват и конкурират, да постигат успехи и да създават ценности. Безспорно, те ще бъдат лесни за манипулиране, но същевременно биха били и бомба със закъснител. В момента и без друго хората, които създават реални блага са не повече от 20% и с труда, упоритостта, образованието и квалификацията си хранят всички останали. И на останалите никак не им е зле от тази работа, даже искат все повече и повече защото имат право на социална солидарност и защото са потребители, чиито права не бива да бъдат нарушавани. Да, но тази приказка си има край и той ще дойде толкова по-скоро, колкото по-скоро легне мракът над душите и умовете на хората. А този мрак не е легнал още в нашата семпло потребителска епоха, само защото има медии, включително и интернет, които помагат на хората лесно да се информират за събитията и за мнението на други хора по повод тези събития. Особено важен е интернет, защото в момента той е най-достъпното пространство на плурализъм и свобода на възгледите, много по-големи от тези в конвенционалните електронни и печатни медии. Така че нека го запазим като такова пространство, а по-незначителните проблеми да решаваме с оглед на този водещ принцип. Мисля, че свободата на словото е по-важна от печалбите на холивудските компании. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Първанов никога не успя да се превърне в президент на всички българи. През първия си мандат се чудеше как да вкара БСП във властта, после акушира създаването на ГЕРБ и накрая се опита сам да роди АБВ, от което нищо не излезе. Сега, в края на президентството си, готви нов политически проект – нова тройна коалиция между ГЕРБ, БСП и ДПС за следващия мандат. Лъжата, че ще бъде надпартиен президент на всички българи беше толкова наивна и прозрачна, колкото и лъжата му, че ще бъде „социален президент”, каквото и да означава това. Но пък който вярва, че президентът вдига пенсиите, трябва да се сърди само на себе си.

Първанов превърна президентската институция в реабилитиращ инструмент. Той я вкара в криминалните хроники с покушенията над съветниците си и чрез нея реабилитира знакови престъпници. Да не забравяме, че като бивш лидер на БСП Първанов забърка България в скандал с финансиране от страна на социалистическата партия на покойния Саддам Хюсеин.

За всичко това Първанов заслужава орден „Стара планина”, достатъчно обезценен именно от него самия чрез количеството и качеството на хората, на които го връчи. Нека накрая да го връчи и на себе си и да си върви. Да се върне в БСП, да я разцепи и да се коалира с ГЕРБ за следващите избори. Така поне ще се знае кой кой е, защото един от най-големите ни проблеми е подмяната – левите са десни, десните са леви, а проевропейците са проруснаци. Както и друг път съм казвал, проблемът е, че ГЕРБ, която получи добра електорална подкрепа през 2009 сама признава, че ако трябваше да сваля от власт десницата, щеше да се позиционира като лява партия. Позиционирането й като дясна е само защото трябваше да сваля от власт БСП. Ето това подменяне е страшно и мисля, че би било много здравословно, ако на първо време знаем кой кой е, пък после да правим всичко останало. Но това е тема на друг разговор.

Вчера новият президент се закле върху кръста и Библията. Наистина, той произнесе реч, която отива повече на премиер, отколкото на президент, но да речем, че това е така, защото авторите на речта му са се вдъхновявали от неподходящи образци. Важното е, че поне формално каза, че ще се опита да запази надпартийността на институцията (впъреки партийния начин, по който влезе в нея) и че се опита да очертае някакъв стратегически хоризонт пред нацията и Отечеството. Стъпвайки изцяло върху икономичестата тема, Плевнелиев каза, че ще направи така, щото през 2020 България да се изравни със среднобогатите европейски страни. За съжаление обаче всички ние знаем, че икономистите са сметнали за колко време можем да достигнем следните европейски нива на благосъстояние. При сегашните тенденции това са 70 години, а не 8, както обещава новият президент. Има, разбира се, и оптимистична прогноза, според която срокът на достигане на средните стоности на европейско благосъстояние може да бъде съкратен до двайсетина години, но това ще стане само при условие че оттук нататък ще имаме по 7-8% икономически растеж всяка година. Такъв растеж се постига единствено чрез драстично увеличаване на вътрешните и външните инвестиции в икономиката и ние трябва да пожелаем на г-н Плевнелиев да упражни специфичните си президентски правомощия така, че да се случат тези инвестиции, които да осигурят този икономичсеки растеж. И то не този растеж, защото при него стратегическата цел на новия президент ще бъде постигната не по-рано от 2032, а растеж от 10-15% годишно, за да могат да се случат нещата през 2020. Не знам, някои хора не разбраха ли, че неизпълнимите обещания имат само краткосрочен ефект, след което бързо се превръщат в разочарование и омраза! Но, както и да е… Да пожелаем на новия президент да успее по някакъв начин да предизвика така желания икономически растеж. Да му пожелаем също така да се помъчи да реабилитира сериозно ерозиралия авторитет на институцията, защото хората си отиват, поколенията се сменят, но институциите трябва да ги надживяват. Иначе обществото не е нещо много по-различно от стадо. А аз вярвам, че нашето общество е нещо много по-различно от стадо и освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Изглежда подобни мисли са отприщили и патоса на Велислава Дърева и са я подтикнали да излее страстта си на страниците на „Дума”.  Вижте само как бичува тя със слово:

И вие, лекари! Извинете се на простака, който ви нарече убийци!
И вие, академици! Извинете се на безграмотника, който ви убива всеки ден!
И вие, археолози! Извинете се на профана, който ви нарече саботьори, понеже не различава некропол от кенеф!
И ти, нагла опозицио! Извини са на наглеца, който те обвинява в наглост!
И ти, народе! Извини се на простофила, когото ти овласти – да те управлява и унижава!

Браво, Велислава! Браво, Дърева! Силни слова и смела, гневна позиция! Но аз съм малко смутен. Не е ли човекът, когото бичувате така яростно, и той  човек от народа, какъвто беше вашият партиен лидер от 1956 до 1989? Не е ли той рожба на пролетариата – исторически най-прогресивната класа и „гробокопач” на капитализма? Не е ли в крайна сметка той ваш партиен член? И не е ли евентуален ваш бъдещ коалиционен партньор в управлението на страната? Искрено се опасявам, че можете да изпаднете в гузното положение след година-две вашата партия да управлява заедно с „простака”, „безграмотника”, „профана”, „наглеца” и „простофила”. С жив интерес ще следя какви статии ще публикува  тогава на страниците си в. „Дума”. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Най-важната черта от вашия характер?

Вертикалната черта, която го разделя на две части – лява и дясна. Или източна и западна – въпрос на терминология.

Качеството, което най-много харесвате в един мъж?

Вратовръзката от осморно пресукана копринена нишка, червена подплата и ръчната тропоска  с дебел червен конец от задната страна.

Качеството, което най-много харесвате в една жена?

Да е красива и желана от всички мои приятели и същевременно да живее с убеждението, че е създадена да задоволява моите прищевки.

Какво цените най-много в своите приятели?

Това, с което биха се разделили с най-голямо нежелание в моя полза.

Най-големият ви недостатък?

Прекалената скромност, която ми пречи да се наслаждавам на съвършенството си.

Любимото ви занимание?

Да пия уиски от плоско шише, докато карам с мръсна газ тежък джип през детски летен лагер.

Най-голямата ви мечта за щастие?

Хм, не знаех че мечтите се степенуват по размер… Но мечтата ми за щастие е да умра и да се окаже, че задгробният живот е в родната ми махала, но без селяните.

Кое е най-голямото нещастие?

Я! Ето че и нещастието можело да се степенува по размер! Най-голямото нещастие е най-голямото отсъствие на щастие, доколкото отсъствието може да бъде по-голямо или помалко. Но щом мечтите могат да са по-големи или по-малки, то отсъствията също трябва да могат.

Какъв бихте искали да бъдете?

Боклукчия или пожарникар с бронзов загар, плочки по корема и голяма пишка.

В коя страна бихте искали да живеете?

В Бруней, но само при условие че съм султан.

Любимият ви цвят?

Пембе.

Любимото ви цвете?

Мечтата на туриста – онова с месестите листа, за което се твърди, че е най-подходящо за употреба след голяма нужда на открито в лоното на природата.

Любимата ви птица?

Пуйков лешояд.

Любимите ви автори-прозаици?

Коварен въпрос. Ако кажа Марсел Пруст, ще излезе, че се правя на интересен. Ако кажа Ваня Щерева, всеки веднага ще се сети, че не съм чел нищо от нея. Затова, в името на краткия и стегнат изказ, ще отговоря: Братя Грим – фолклористи и романтици, мили за всяка консервативна душа. При това без нищо, ама абсолютно нищо детско в текстовете си.

Любимите ви поети?

Ето пак коварен въпрос. Моят любим поет е само един – Шекспир. Преди много години една астроложка, на която платихме да си купи професионален софтуер за хороскопи, направи моя и ми каза, че много приличал на Шекспировия – разпилян из всички домове на генитурата и абсолютно неопределен. Истината е, че не чета много поети. Понякога чета поетеси, но го правя воден единствено от някакво странно перверзно чувство.

Любимите ви литературни герои?

Хер Воланд, Бегемот и Фагот. Зейфод Бийлблбпокс и андроида-параноид Марвин, четиримата танкисти и кучето. Особено кучето.

Любимите ви литературни героини?

Лолита и баба Илийца.

Любими композитори?

Ха сега, де! Както казва Бетовен в един филм за себе си: „Има хора, на които Бог им нашепва. На мен ми крещи!” Ето затова Бетовен ми е любим. Но по-любим ми е Моцарт, защото ако Бог говори на Бетовен, то Бог говори на нас чрез Моцарт. Много сериозен ли стана отговорът на този въпрос?

Любими художници?

Карандаш и Шмиргела. Само заради псевдонимите им. Всъщност, Карандаш е избрал псевдонима си, защото „карандаш” на руски (съветски) значи „молив”, но всъщност Caran d’Ache е швейцарска марка гъзарски писалки. Ако цензурата едно време знаеше това, сигурно художникът Карандаш щеше да лежи в лагер.

Кои са вашите герои в реалния живот?

Аз нямам герои в нереалния, та камо ли в реалния живот!

Кои са вашите героини в историята?

Индира Ганди и Ева Браун.

Любимите ви имена?

Телефонка, Проститутка и Богиня Бухалска. Има такива имена. Освен това: Тано Цолов, Пеко Таков, Мако Даков, както и Цоло Вутов, за когото се твърди, че понастоящем бил много богат.

Какво най-много мразите?

Не мразя нищо. Омразата ерозира нравите и вгорчава питието.

Кои исторически персонажи никак не харесвате?

Хан Аспарух, защото ни е въвлякъл във всичко това.

На кой военен подвиг най-много се възхищавате?

На саможертвата на Матросов, геройски загинал, закривайки с тялото си картечната амбразура на врага. Неговият пример трябва да последват всички комунисти по света.

Коя реформа най-много харесвате?

Реституцията.

С какво бихте искали да ви е дарила природата?

Със сграда в центъра на Лондон.

Как бихте искали да умрете?

Във всеки случай не като Матросов.

В какво състояние на духа се намирате в момента?

В отегчено. Що се отнася до състоянието на тялото, бих го определил като приятно малцово опиянение.

Кои грешки можете да простите?

Мога да простя всичко, дори и простотията. Макар и с известно усилие…

Вашият девиз?

Рибата се вмирисва откъм главата, човек – откъм краката.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Събитие № 1 – Изборите

Те бяха забележителни, не просто защото едни избори са важно нещо в живота на обществото, а с две конкретни неща. Първото е фактическата смърт на Синята коалиция и окончателното опразване на дясното пространство откъм адекватно политическо представителство. Докато на управляващата партия й ставаше все по-трудно да мине за дясна, Синята коалиция трябваше да се сплоти още повече, да привлече всички по-големи и по-малки десни формации, да създаде едно СДС като онова от началото на 90-те години  и да поиска властта, легитимирана с доверието на демократично мислещите хора. Вместо това Софиянски и Бакърджиев изскочиха самостоятелно с нова фалшива абревиатура, ДСБ и СДС зациклиха в дребнав скандал за подредбата на листата с общинските съветници, вследствие от този скандал СДС се коалира с фалшивата абревиатура на Софиянски и Бакърджиев и като рожба от тази коалиция се роди само още една фалшива абревиатура. Иван Костов пък изглежда се уплаши от стремително изгряващата звезда на Прошко Прошков и по този случай подкрепи кампанията му по един, меко казано, ексцентричен начин. В резултат от тези отношения в Синята коалиция се стигна дотам, че на президентските избори много нейни членове не гласуваха за нейния (своя) кандидат, което, поне за мен, вече е окончателният край на цялата тази история. След като един политически субект сам не си вярва, не се харесва и не гласува за себе си, как може да очаква това от избирателите, към които се обръща!

Другото, с което бяха забележителни изборите, беше тяхната брутална скандалност, за която всички говорят, но говорят равнодушно, със спокойствието на астрономи, които наблюдават далечни звезди, докато Торкемада става шеф на обсерваторията. В изборната нощ изведнъж се появиха депутати от мнозинството и то не просто по секциите, което по закон е недопустимо, но се появиха направо в зала „Универсиада”, където се предаваха протоколите. И не само се появиха, ами и с пот по отрудените чела разнасяха наляво-надясно цели чували с бюлетини. Неизвестни хора отнасяха в неизвестни посоки други чували – да, това бяха отчаяните от чакане председатели на секции, които призори се прибраха с бюлетините по домовете си, но това не прави по-известни нито тях, нито посоките, в които отнесоха чувалите. Имаше секции, в които се появиха повече бюлетини, отколкото бяха  гласоподавателите, дори ако броим и онези, които в последния момент бяха отстранени от списъците, с което беше отнето правото им на участие в демократичния процес по причини, които така и не станаха съвсем ясни. Всичко това най-спокойно беше публикувано в медиите и, разбира се, не предизвика никакви последици. Настина, заведоха се съдебни дела за частично касиране, но когато някъде там, в неопределеното бъдеще резултатите от тези дела станат ясни, хората вече няма да помнят нито кога са били изборите, нито кой се е явявал на тях, нито даже имало ли е изобщо някакви избори или е нямало. Победителите на изборите така се бяха престарали с организацията на спечелването им, че накрая сякаш сами останаха учудени от резултата. Излезе, че управлението е на гребена на народната любов. Но че това май не е точно така, показва второто събитие в моята коледна класация:

Събитие № 2 – Протестите

Докато се препотвърждаваше доверието към ГЕРБ, едно изследване на Алфа Рисърч оповести, че българите оценяват 2011 като най-лоша след 1997, известна като „Виденовата зима”. Трудно ми е да разбера как повечето българи са на мнение, че не са били така зле от времето на Жан Виденов и същевременно повечето българи гласуват за официално отговорните за това положение. Тук има или нещо фалшиво, или нещо фалшифицирано. Макар да ги слагам общо в едно „събитие”, доколкото опровергават изборните резултати, протестите бяха твърде разнородни както по съдържание, така и по състав на протестиращите. Имаше чисто икономически протести като тези на зърнопроизводителите. Макар че малцина разбраха това, тези протести бяха за пари и за нищо друго. Правителството засегна плащанията с европейски пари на единица площ и тъй-като зърнопроизводителите обработват най-големи площи, техният джоб беше ударен най-чувствително. И тъй като най-лесно се организират, подкараха новите си красиви трактори, закупени със същите европейски пари, към жълтите павета. А иначе и зеленчукопроизводителите има за какво да протестират, за животновъдите да не говорим.

И докато тези протести бяха икономически, то протестите, свързани с пенсионната реформа, бяха чисто социални. Или поне такава беше основата им, ако не мотивацията на синдикатите, които ги организират, защото мотивацията на организаторите винаги е различна от мотивацията на организираните. Но наред с накърненото чувство за социална справедливост, при протестите срещу пенсионната реформа видяхме и едно друго чувство – чувството на обида от лъжата. В рамките на няколко месеца властта в България каза две напълно противоположни неща: първо, че пенсионна реформа няма да се прави в обозримо бъдеще и, второ, че ще се направи веднага, защото няма друг начин. Какво има между двете, освен съществена разлика? Има избори. Едното е предизборно говорене, а другото – следизборно. Ето това беше обидно за хората. Иначе, аз поне, съм на мнение, че при условия на икономически затруднения и при условие, че качеството и продължителността на живота се увеличават, пенсионирането трябва да става по-късно, което, впрочем, желаят и много от подлежащите на пенсиониране, защото то е в полза на материалното им благосъстояние.

Протестите в Катуница пък бяха етнически, колкото и да се опитваха да ги изкарат някакви други. Да, причините за напрежението, довело до тях, разбира се, са и политически, и икономически, и социални, но самите протести бяха етнически. Друг е въпросът, че до тях изобщо нямаше да се стигне, ако държавата беше действала компетентно и адекватно, но, за съжаление, в последно време нашата държава изпитва остър недостиг именно на компетентност и адекватност. Точно този недостиг доведе и до последния своеобразен предколеден протест, на който освиркаха премиера в любимата му, макар и с няколко метра по-къса и увенчана с логото на застрахователна компания, собственост на знакова групировка, спортна зала. Защото когато има тотален недостиг на адекватност и компетентност, той се чувства и в правителствения PR, въпреки респектиращото количество на специалистите, привлечени да работят за него срещу щедро заплащате.

Събитие № 3 – Изтеглянето на САЩ от Ирак

На пръв поглед това не е кой знае какво събитие, ще кажете и вероятно ще бъдете прави, защото от него надали ще има някакви преки последици в близките седмици и месеци. За мен обаче е важно, защото виждам как се сбъдва прогнозата на Самюъл Хънтингтън, направена още в средата на 90-те, че светът на 21 век ще бъде свят на цивилизациите и сложните съюзи и противопоставяния между тях. Неговата книга „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред”, както и много по-новата „Завръщането на историята и краят на мечтите”от Робърт Кейган и особено „Самоубийството на една суперсила”, забележителна книга от Пат Бюкенън, която излезе в Щатите едва преди месец, но обещава сериозно да разтърси мнението на Запада за самия себе си, констатират едно – провала на Западната цивилизация в усилието й да наложи своя модел и своите ценности на всички хора и да „изнесе” либералната демокрация навсякъде по света. С това Западът трябваше да сложи „края на историята”, малко прибързано обявен от Франсис Фукуяма. Изтеглянето на НАТО от Ирак е признание, че в близко бъдеще няма да имаме свят, съставен само от национални държави с плуралистична многопартийна система, парламентарна демокрация и гарантирани човешки права и свободи. За съжаление. А може би и не, защото неизповедими са пътищата Господни.

Събитие № 4 – Ветото на Великобритания

Разбирайте, че със заглавието „Ветото на Великобритания” под №4 в класацията си слагам съдбата на еврото, ако някой е решил, че съм подминал тази тема като не достатъчно важна. Да, ветото на Англия има отношение към съдбата на еврото, но и към нещо много повече – съдбата на европейската идея въобще. В първите часове след като Камерън упражни правото на Великобритания на вето над промените в Лисабонския договор, го обвиниха че е осъдил тази идея на смърт, за да защити интересите на Лондонското сити или тъй наречената „финансова индустрия”, която съставлява 10% от английската икономика. Всъщност нещата не са толкова прости и Камерън не е толкова дребен. Ветото не беше толкова срещу идеята да бъдат обложени с данъци финансовите транзакции (може би не много лоша идея), колкото върху намерението да се наложи допълнителна централна регулация на страните-членки чрез уеднаквяване на данъчните им ставки. От самото си зараждане европейската идея е изправена пред избора между две концепции: либерално-демократичната (в случая дясната), според която съюзът трябва да осигури свободно движение на стоки, капитали и работна сила, но да остави свобода за взаимно конкуриране между държавите-членки, и социалдемократичната (лявата), според която Европейският съюз трябва да бъде централизиран, да има единна валута, единно правителство (бюрократична администрация) и единна данъчна политика. Именно последното предложение за промяна в договора по посока на единна данъчна политика е опит на лявото да спечели окончателна победа над дясното и над това Камерън постави вето. За което лично аз го аплодирам.

Събитие № 5 – Туск и Рахой

На пръв поглед събитията са две – безпрецедентното повтаряне на управленския мандат на Доналд Туск в Полша, безпрецедентно не само за страните от бившия соц-лагер, и победата на Рахой в Испания след два мандата на социалистическия обущар (Zapatero). Събитието обаче е едно и то е, че светът сякаш най-сетне осъзна, че на власт трябва да се върне дясното, защото лявото вече няма какво да разпределя, и че дясното сякаш намери актуалната си формула, наречена малко оксиморонно „либерален консерватизъм”. Всъщност либералният консерватизъм, прегърнат и от Дейвид Камерън в Англия, и от Доналд Туск в Полша, е консерватизъм, който слага икономиката пред политиката и приема философията на свободния пазар, но остава непреклонен в областта на защитата на ценностите и авторитета на институциите. Очевидно и в двете страни това работи и хората виждат, че е добро за тях. Вярвам, че ще заработи и в Испания чрез правителството на Мариано Рахой. Той е близък идеен съмишленик на Аснар, който пък беше близък приятел на моя добър приятел Александър Божков, царство му небесно. Така че, както виждате, по това събитие съм и малко лично пристрастен, но пък това не ми пречи гръмко да аплодирам десния завой в Европа, който бележи завръщането на нормалността през добрия стар консерватизъм.

Това са моите пет събития и тях ще споделя по телевизията, макар че не знам дали ще имам време да кажа в ефир всичко, което казах тук. Сега е време да тръгвам, за да не закъснея, защото мисля, че точността е органична за десния човек. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Колко е просто, само трябва да се сетиш! Щом върлуват подпалвачи, да се забрани пренасянето на запалителни вещества! В този ред на мисли ясно се очертава и начинът за противодействие срещу детската престъпност: забрана на ражданията и задължителност на абортите. Отвличанията ще спрат, като се инкриминира притежаването на микробуси и крайградски вили, защото най-често жертвите ги отвличат с микробус, а после ги държат в някоя крайградска вила. Телефонният тероризъм ще изчезне след инкриминирането на БТК и мобилните оператори, а данъчните престъпления ще се пресекат веднъж завинаги с окончателното закриване на икономиката – кауза, за която се работи всеотдайно.

Ето как епидемията от подпалени автомобили ражда прогресивни и решителни идеи за управлението на обществото. Не знам кой пали колите, но това е мащабно организирана акция, в която няма нищо дребно-хулиганско. Този, който ги пали или иска да дискредитира властта, или да й направи голяма услуга. Ето, днес ще забраним носенето на бензин в бутилка. Утре ще създадем специална дирекция към МВР, която да се бори с носенето на бензин в бутилка. Понеже ще е цяла дирекция с голям щат (бюджетът на МВР може да си го позволи), няма да се бори само с това, но и с други противообществени явления. Например с медиите, които внушават съмнение и несъгласие с линията на управлението. Или пък с опозиционните партии, но наистина опозиционните, а не с „патериците”, които създават удобната, макар и малко нескопосано нарисувана, картина на плурализма у нас.

Ако не друго, мисля си, че горящите автомобили скоро ще хвърлят светлина върху много нови и важни неща. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

=====================

Маринус ван дер Любе (на нидерландски: Marinus (Rinus) van der Lubbe) е холандски комунист, обвинен в подпалването на Райхстага на 27 февруари 1933 година. Встъпва в холандската комунистическа партия през 1925-та. През 1933 година заминава за Германия за да се бори с дошлите на власт национал-социалисти. Според официалната версия в нощта на 26 срещу 27 февруари 1933 подпалва няколко обществени сгради, след което е заловен. На Лайпцигския процес се държи доста неадекватно и не отговаря на зададените въпроси. Нацистите го смятат за агент на Коминтерна, а комунистите за нацистки провокатор. Маринус Ван дер Любе е осъден на смърт.

Tweet

Още Омир е казал, че всеки човек има нужда от богове. Ако се отрече от боговете си, у него се отваря празнина, която той търси да запълни с нови богове. Нима не беше религиозно чувството към троицата Маркс, Енгелс и Ленин? Убедеността в тяхната непогрешимост, вярата в рая (комунизма) и изобщо широката употреба на думата „вяра” – в правотата на партията, в историческата победа на пролетариата? Нима манифестациите не бяха шествия с хоругви и икони? Нима в мавзолеите не се пазеха мощи? Не можеш да отнемеш религиозното чувство на хората, можеш да отнемеш само религиозната им вяра. Това направи социализмът и затова е безбожен. По подобен начин действат и другите тоталитарни системи – не могат да изкоренят религиозното чувство, затова подменят символите му. Загубата на религиозна вяра отваря пътя на много „модерни” религии. Любимата ми сред тях е (не знам как да преведа думата на български) тъй нареченият environmentalism. Това е религията на крайните атеисти и еко-активсти, които, както всички други хора, също не могат без религиозно чувство и техните светини са Майката Земя, Капитан Планета и други такива схематични олицетворения на елементаризираната и „модернизирана” идея на пантеизма, която исторически всъщност е една от първите форми на езичеството, запазена също така и в някои средновековни ереси. Еколози, сциентолози и всякакви телевизионни проповедници се мъчат да създават нови религии, като обаче ги лишават от тяхната трансцедентална основа и по този случай започват да приличат на лъжепророците, за които предупреждава Апокалипсисът. Между другото, наскоро попаднах на интересна мисъл: знаете ли защо ислямът заплашва да надделее един ден над християнството? Не само защото демографските процеси в ислямските страни са взривоподобни, но и защото мюсюлманите в мисленето си имат понятие за Бог и задгробен живот, докато все повече западни хора мислят за удоволствие и потребление. За какво да даде живота си западният човек, ако вярва, че животът му е най-важното нещо на този свят?

Всъщност, като стана дума за демография, авторитетни британски и американски статистически проучвания сочат, че в западните общества, където християнството е в упадък, населението намалява. Това е следствие от дезинтеграцията на обществото, резултат от същите причини. Оказва се, че когато не изповядват една религия – християнството – хората в тези общества не откриват нищо общо помежду си, започват да се групират по други принципи и да се капсулират в тези нови групи. Увеличават се в пъти и десетки пъти абортите, извънбрачните раждания, броят на децата, които живеят само с един родител, броят на младежите, които не желаят да учат и да се квалифицират, хомосексуалните съжителства, наркоманията и престъпността. Едно проучване по тези въпроси в Съединените щати показва, че ужасяващо голям процент от младежите, които кандидатстват в армията (понеже не могат да имат друга професия поради необразованост) не могат да отговорят на въпроса: „Ако 2 + Х е равно на 4, то на колко е равно Х?”. Нищо чудно, че близо половината, ако не и повече, от американците са зависими за оцеляването си от някаква форма на социално подпомагане, най-често Food-step (помощи за храна за сметка на бюджета, които някои сочат като основна причина за безпрецедентното затлъстяване на американците, но това е друга тема). Тоест обществата, които са се отдръпнали от християнството, страдат от социална и културна дезинтеграция и от заплахата да се стопят демографски след няколко поколения. Не е нужно да вярваш в „белобрад старец с чиния на главата” и да „палиш свещи като неграмотна бабичка”, за да видиш, че това не е добро и със сигурност не е желано като резултат в тези общества. Не нужно и да стигаш до тези изводи по друг начин, защото статистиката ги показва ясно.

Някои смятат, че големите цивилизации създават големите религии. На мен обаче ми се струва, че по-скоро големите религии създават големите цивилизации. Например, западната цивилизация (към която според мен трябва да се причисли и голяма част от православието, независимо от теориите на Хънтингтън) е християнска. Ако спре да бъде християнска, ще спре да бъде и единна цивилизация. Всички ценности на модерния либерализъм произлизат от християнството – и толерантността (към ближния), и гражданските права, и институциите, и законността. Колкото и да подскочат атеистите, индивидуализмът и хуманизмът произтичат също от християнството, защото човек е ценност и фокус на вниманието, единствено защото е образ и подобие. И ако сега някой мисли иначе, то нека бъде сигурен, че през Ренесанса са мислели точно така. Главната задача на културата е да търси и предлага общ знаменател между отделните индивиди. А религията е онази част от културата, която успява да намери общ знаменател между огромни групи от индивиди. Именно на тази основа се раждат и развиват цивилизациите. Защото е важно да има поне няколко важни въпроса за света и вселената, по които хората да си говорят на един и същ език, с едни и същи понятия и да се съгласяват с казаното.

Ето защо си мисля, че на фона на тези кротки разсъждения, войнстващите атеисти трябва да проявят малко повече смирение или, ако думата „смирение” ги дразни, да я заместят със „съмнение”. Съмнение в собствената им безпрекословна правота. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

P.S. И в този ред на мисли: един “атеист”:

Tweet

Какво му е лошото на социализма? Имам предвид какво й е лошото на социалистическата идея, а не на социалистическия обществен строй, защото какво му е лошото на обществения строй знаем всички и през близките десетилетия няма да имаме възможността да забравим. Социалистическата идея проповядва солидарност на онези, които имат, към онези които нямат и обратно (при марксизма винаги трябва да има „и обратно”). Социалистическата идея проповядва загриженост и справедливост и това не само не е лошо, но е и прекрасно. Наистина, идеята за диктатура на пролетариата донякъде компрометира кротката и слънчева картина, но ако отнесем тази идея не към социализма, а към комунизма, то социализмът си остава неопетнен.

Какво им е лошо на социалистите, в частност на професионалните династични социалисти, какъвто е Станишев? Както казва един мой приятел, забележителен консерватор, като дете Станишев си е играл с децата на Борис Велчев по плажовете на Евксиноград и сега му е все тая дали ще е премиер или не. Той е функция на средата си и повечето му въпроси се решават от само себе си, от самата тъкан на средата и без никакво осъзнато усилие. Средата му го държи на определено ниво и не му дава да падне под него. Станишев е от хората, родени и обучени да управляват тази древна, но революционна земя.

Защо тогава човек като мен, който уважава морала, традицията и йерархията, не е социалист? Отговорът е: заради поне две от нещата, които проповядва социализма.

Социализмът проповядва безбожие. Не се връзвайте на телевизионни репортажи, в които Първанов, Станишев и прочие люде се черкуват, кръстят се и смирено гледат в небесех. Социализмът се основава на „диалектическия материализъм” и ако се отрече от него, значи не е вече социализъм. А диалектическият материализъм учи, че човек е еволюционно постигнатият връх на всичко и от него няма нищо по-висше. Интелектът му е жлезиста секреция, а душата му даже и това не е. Душата му е категория на религията, а религията е опиум за народите. Да, социализмът учи на безбожие, но безбожието унищожава морала, отнема смирението, а с него и мъдростта. Хората спират да се обичат, защото не гледат един на друг като на Божии творения, а като на самотни и озлобени венци на еволюцията, в каквито в крайна сметка наистина са се превърнали. Понеже човекът е създаден така, че да има вродено понятие за Бог и безсмъртие, когато те му се отнемат, той търси да ги замести с нещо друго – вещ, идея, народ, държава или човек – и по този начин си прави кумири. Култът към личността на Сталин (в частност Червенков и Живков) е форма на правенето на кумир, заради което Мойсей се е смразил с брат си. Има съвременни живи български политици, които много хора също ги издигат в култ, но и това е правене на кумири. От него не е произлязло нищо добро. То ражда само вражда и омраза.

Социализмът проповядва и равенство. За религията не знам, но ако има някакъв опиум за народите, то това е социалистическото учение за равенството между хората. Хората не са равни и слава Богу, защото неравенството между хората е основният двигател на прогреса. Стремежът на човека да става по-добър, по-способен, по-богат и по-щастлив би бил абсолютно неразбираем и изобщо нямаше да съществува, ако всички хора бяха еднакво добри, еднакво способни, еднакво богати или еднакво щастливи. Има милиони хора, по-глупави от мен, както и милиони по-умни. Милиони по-грозни и милиони по-красиви, милиони по-зли и милиони по-добри. Стремежът да постигаш е стремеж да изпъкваш и да печелиш уважението и възхищението на себеподобните си. Хората са равни само в една ситуация и в още една би трябвало да са равни, но не са. Би трябвало да са равни пред закона, но понеже обективно не са еднакви, според способностите и талантите си успяват да не са равни и пред закона. Хората са равни единствено пред Бог и то са равни в отговорността, която всеки носи за спасението на безсмъртната си душа. Но понеже социализмът е безбожен, то не може да приеме и обясни единствения случай, в който е възможно проповядваното от него равенство.

Ето защо не съм социалист: защото социализмът проповядва безбожие и равенство. Второто е лицемерие, а първото – откровено зло. И двете правят хората нещастни. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Учуден съм от драмата с пенсионирането в България, защото от всичко, което чувам по медиите, излиза, че единствената мечта на българите е да се пенсионират колкото може по-бързо и всеки опит да се отсрочи тази заветна дата във времето ги изпълва с чувство за обругана справедливост. Всички хора от предишното поколение, които познавам, когато им дойде време да ги пенсионират, изпаднаха в паника, че вече няма да работят това, което обичат, че по цял ден ще се чудят какво да правят и, не на последно място, че доходите им чувствително ще намалеят. Те биха работили работата си и десет години след навършването на пенсионната възраст и в това има логика, особено ако погледнем повишаването на качеството на живот и увеличаването на средната му продължителност през последните десетилетия. Следователно интересът на хората би бил да бъдат колкото може по-дълго време активни, обществено състоятелни и по-богати. Така е логично. Логично е хората да се ръководят от интересите си. Обаче дали дефинираме истинските интереси, когато разсъждаваме по тези въпроси?

Без да се правя на велик анализатор, ще засегна само три групи интереси, които правят изложената по-горе логика нелогична и правят логично всичко, което се случва в света през последния повече от половин век, макар да изглежда абсолютно нелогично. На първо място са интересите на синдикатите. Синдикатите съществуват единствено от омразата между работодателите и наемния труд, омраза, често пъти разпалвана изкуствено и нарочно от самите синдикати. Ще отворя скоба, за да кажа, че, за съжаление, през ХХ век единственият, който е на мнение, че работници и работодатели могат и трябва да живеят в разбирателство и хармония, е Хитлер. Затварям скобата. Синдикатите съществуват дотогава, докато хората, които работят и с труда си създават принадена стойност, вярват, че са прекарани и че не получават всичко, което им се полага. Синдикатите учат хората, че техните заплати не са процент от печалбата, която е реализирал предприемачът, закупил труда им, а някакво изконно право, което им се полага независимо от икономическата конюнктура. Синдикатите са типичен пример за това как се корумпират справедливите идеи.

Друго гнездо на нарушени интереси, протестиращи против увеличаването на пенсионната възраст, са професионалните безработни. Изглежда, че те взимат някакви малки пари заради това, че не произвеждат нищо, но пък се водят документално членове на обществото. Затова искат да преминат от категорията на безработните в категорията на пенсионерите, за да взимат повече пари заради това, че не произвеждат нищо. Не ме разбирайте погрешно, на всекиго може да се случи да попадне във временен колапс. Когато това се случи на наш събрат, ние сме готови солидарно да го подкрепим, докато си стъпи на краката. Стига, разбира се, да има желание да си стъпи на краката. Стига, разбира се, да няма нощ, в която да може спокойно да заспи, докато не си стъпи на краката. За съжаление, колкото по-цивилизовано и солидарно става едно общество, толкова по-голяма става и прослойката на онези негови членове, които избират за своя професия да бъдат онеправдани и да рентират в своя изгода съчувствието на баламите.

Любимото ми гнездо на нарушени интереси обаче са протестиращите против увеличаването на пенсионната възраст, които се пенсионират на 45 (или там някъде) години. За сравнение, аз съм на 48 години и се надявам с Божията помощ да мога да създавам ценности още 30 години, без да искам да се пенсионирам и някой друг да ме храни с ценности, които не съм създал аз. Познавам семейство прекрасни хора, които преди 1989 година работеха в системата на 6-то управление на Държавна сигурност. Мъжът беше личен състав или, казано по модерному, Human resources, а жената се занимаваше с нещо твърде интересно. Гледаше всякакви западни игрални филми и избираше сцени с насилие, с които после се каляваха характерите на тихите войни с чисти ръце, хладен ум и горещо сърце. Това семейство се пенсионира на възраст по-млада от моята и на жена ми в момента. След пенсионирането си направиха прилични кариери в частния сектор, работиха в транспортни фирми (близки до настоящия премиер), внасяха употребявани автомобили, купуваха и продаваха недвижими имоти и т.н. С две думи: не бяха социално слаби и пенсиите, които получаваха, само по приятен начин увеличаваха портфолиото на джобните им пари.

Много светли умове са на мнение, че в момента нашата цивилизация (Западната, надявам се) се намира в криза, съизмерима с Голямата депресия от 30-те години, преодоляна единствено с помощна на социо-икономическия проект, наречен Втора световна война. В условията на такава криза е по-важно да се произвежда, отколкото да се потребява. Всякакви бенефициенти като държавни чиновници, безработни, социално слаби, пенсионери и т.н. трябва да се поснишат малко и да изчакат по-добри времена за претендиране на правото си за социални доходи и помощи. Оставете за десетина години консерваторите да поуправляват, пък после отново се къпете в социални придобивки до следващия път. За съжаление, консерватизмът в държава като нашата, която допреди век и малко е била с над 90% селско население (към което аз по чудо не принадлежа), е твърде проблематичен. За съжаление. За голямо съжаление. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

Пряката реч е похват, с чиято помощ авторът на фикционалния текст се опитва да внуши на читателя, че се предават мислите и чувствата на литературния герой в дословен и непокътнат вид, така както самият той ги мисли и чувства, без никаква намеса и манипулация от страна на пишещия. Читателят се съгласява да повярва, че е така, защото литературата е игра между двама и тези неща са допустими. Да приемем, че сега за малко ще се превърна в автор на художествена литература и ще напиша следното:

„Женицата гордо изправи обрулената си глава, изпъчи се и каза:

- Ето това е моята свободна воля! Така искам да стане и така ще стане! Сега като ви казах това, смятам да се кача на ей онзи покрив там и да скоча от него.

С тези думи женицата наистина се качи на покрива, разпери ръце и се хвърли напред. Докато падаше, извика:

- Да живее Сула! Да живее авторът на редовете, които четете!”

Както виждате, авторът на текста е всевластен господар на всичко в него, включително и на пряката реч на героите. Ако на някого сравнението с пряката демокрация се стори прекалено и пресилено, нека се замисли за разнообразието от начини, по които може да се зададе един въпрос, включително и когато това е въпрос за референдум. Например, ако не искам някое дете да си играе в снега, но пък искам решението за това да е негово, няма да го попитам „Искаш ли да си играеш в снега или не?”, а „Искаш ли да се разболееш и чичо доктор да ти бие инжекция?”. Когато са питали (не съвсем законно) българите „Монархия или република?”, никой не им е обяснил, че отговорът „република” в конкретния случай означава национализация на собствеността, Вълко Червенков, Тодор Живков, СИВ и Варшавския договор. Ако бяха попитали „Искате ли държавата да ви вземе дюкяните и нивите, да или не?”, тогава не знам колко щяха да се окажат „републиканците”. Но пък красивото на пролетарската диктатура е това, че тя щеше да направи каквото е решила, дори и въпросът на референдума да беше „Кумчо Вълчо или Баба Меца?”.

Участването на избори, включително и на референдуми, е взимане на решения. Лично аз си позволявам да взимам решения, само ако съм запознат с алтернативите и последиците от тях. Признавам, че ако сега се свика референдум за шистовия газ, например, аз няма да участвам, защото се чувствам неподготвен, или пък ще участвам, но първо ще прочета стотина-двеста страници по въпроса и най-вероятно ще питам някого, който разбира от шистов газ. В никакъв случай няма да се оставя решението ми да бъде повлияно от медийните кампании, предхождащи референдума, защото знам, че те ще искат да манипулират мнението ми. Аз ще постъпя така, сигурно така ще постъпят още десетина процента от поканените да участват в референдума. А останалите? Те вероятно ще се ръководят от съображения, сходни с онези, които ги карат да гласуват за „социален” президент, защото очакват от него да вдигне пенсиите, помощите и други нетрудови доходи и привилегии, които той е толкова способен да вдигне, колкото локомотивен машинист да приземи самолет. За съжаление обаче, голяма част от „останалите” няма да се ръководят дори и от подобна самозаблуда за личен просперитет, а решенията им ще бъдат мотивирани от страх или дребна продажност. Някои от тях, особено в по-малките селища, ще бъдат заплашени, че ще изгубят препитанието си, ако не гласуват по определен начин, а на други ще бъдат платени суми, обидно дребни, но важни за тях, за да упражнят конституционното си право по посока на плащащия. Чудесно е всички хора да участват във взимането на всички решения, но това би било възможно, единствено при условие че всички хора са еднакви. А хората не са еднакви и точно това обстоятелство движи прогреса. Когато ме лекува, лекарят ми не ме пита как да го прави, а аз не се чувствам обиден и не се сърдя, че мнението ми не е взето под внимание. То не е взето, просто защото не е компетентно и от него няма да произлезе правилно решение по въпрос, който засяга жизнено самия мен.

Ето защо, тъй както предпочитам да ме лекува лекар, а не екстрасенс, така и предпочитам представителната демокрация пред пряката. При представителната има поне някакъв шанс глупави решения да се коригират на експертно ниво. Винаги съм го казвал, казвам го и сега: България би изглеждала много по-добре с двукамарен парламент и с избирателен ценз. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet