Да си представим едно първобитно племе, което живее на брега на езерце. Мъжете ловят риба, жените я чистят и готвят, а от костите правят игли, с които шият дрехи на мъжете си, за да не им е студено, когато ходят да ловят риба, за да им я донесат, а те да я сготвят и от костите да направят игли. Всичко това е чудесно и на пръв поглед племето няма абсолютно никаква нужда да еволюира и членовете му да се превръщат от първобитни хора в нещо друго. Обаче, не щеш ли, настъпва глобално затопляне (например в резултат от метана, който изпускат пасейки динозаврите в атмосферата) и езерцето пресъхва. Първобитните хора се оказват на кръстопът. Пред тях стоят два подхода към бъдещето. Първият е прост и първобитен – да се вдигнат, да намерят друго езерце и да се заселят около него. Вторият е по-зрял в социално-класов план и включва идеята първобитните хора да се вдигнат, но не да си търсят друго езерце, а да се вдигнат на протест с искания някой ритмично да им пълни езерцето с вода и да им пуска вътре риба, за да продължават да я ловят и ядат, без да ги интересува кой ще я пуска там и откъде ще я взима, за да я пусне.

Трийсетина хиляди години по-късно българските тютюнопроизводители са изправени на същия питекантропски кръстопът и трябва да решат – дали да се научат да вършат нещо полезно или да продължават да въдят тютюн, без да се интересуват нужен ли е този тютюн някому, защо трябва да им се плаща за нещо, което не е нужно никому, и откъде се взимат парите, с които им се плаща. Ако продължим да се самозалъгваме, че живеем в някакъв капитализъм, ще трябва да признаем, че икономиката ни следва да се базира преди всичко на принципите на търсенето и предлагането. Но в тютюневия бранш наблюдаваме единствено свръхагресивно предлагане, без да е породено от някакво видимо търсене. Само малка част от тютюните, произведени у нас, имат реален пазар и с тях се занимава групата бизнесмени, известни в тютюнджийските среди като „Вирджинистите”. Вирджинистите не протестират, както не протестират и онези тютюнопроизводители, от които вирджинистите изкупуват тютюн, за да го препродадат на манипулационните или да го изпратят за износ. За съжаление, това е много малка част от бранша. Повечето тютюнопроизводители гледат тютюн, който е непродаваем по две основни причини: първо, не е съобразен с никакъв, дори и най-елементарен, анализ на пазара и неговите нужди, и, второ, е некачествен, защото се гледа от лоши сортове и се обработва по лоши и примитивни технологии, поради което често е мухлясал и пълен с пясък. Не може да не възникне въпросът: защо икономическите закони на пазара не действат тук, при положение че те са силни и неотменими като природните закони. Толкова ли са луди тютюнопроизводителите, че не съобразяват поминъка си с действителността и полагат честен и тежък труд, без да имат представа какво ще правят с плодовете му, на кого ще ги продадат, за да възпроизведат личните си домакинства. Отговорът е, че в системата има и друг определящ фактор, за съжаление абсолютно противоестествен и противоречащ на всички закони на предлагането и търсенето – държавният фонд „Тютюн”. Това е организация, която раздава премии на определено количество произведен тютюн, уж за да подпомага производството, но всъщност да го изроди до пълна пазарна неадекватност. В следствие от интервенцията на Фонд „Тютюн” пазарът на българските тютюнопроизводители не са манипулационните, които изкупуват тютюни, а държавата, която раздава премии. Те работят за присъствие в тази процедура на субсидиране, а не за производителите на цигари. В тютюневия бранш Фонд „Тютюн” играе в частност развращаващата роля, която играят централните банки в националните икономики – подменя естествените закони с изкуствени и изопачени, чието прилагане води да краткосрочно илюзорно благополучие и до катастрофа и мизерия в стратегически план. Дори и според категориите на марксизма премирането и субсидирането на продукти, предназначени уж за пазарна реализация, не е социализъм, защото социализмът разпределя благата според труда, а е направо комунизъм, който се мъчи да разпределя благата според потребностите.

Защо държавата прави това? Защо ни кара да взимаме решения, по-глупави от решенията, които би взел един първобитен човек в аналогична ситуация? Защо не се занимава само с външна политика, отбрана, правосъдие и инфраструктура, а се бърка в икономиката – в крайна сметка държавата е измислена, за да обслужва икономиката в нейното свободно и естествено развитие, а не за да бъде собственик и господар на икономиката, който да решава съдбата й със силови средства. Отговорът е, че не го прави държавата като такава, а онези, които се сменят на кормилото й през 4 години. Разликата е драматична. Понеже системата е такава, че политиците се сменят във властта чрез избори, за тях са жизнено важни рейтингът и одобрението на избирателите. Основен принцип на управлението при такава „демократична” система е всеки управляващ субект да концентрира в собствения си управленски мандат всички бонуси за избирателите, а тежките проблеми и непопулярните мерки за тяхното решаване да завещае на политическия си опонент, който евентуално ще го смени във властта през следващия мандат, за да може после първият да се върне на бял кон и да смени втория през по-следващия мандат. Затова и всяка власт се стреми да даде на хората евтино благополучие, без да се интересува от факта, че почти винаги това благополучие е илюзорно и можем да си го позволим само с цената на бъдещи страдания и мизерия. Най-лесният начин една власт да даде на избирателите си евтино илюзорно благополучие е да им даде несъществуващи пари, тоест да им позволи да консумират блага, които не са създали. Това е възможно и много приятно, но за жалост е твърде краткотрайно. Ето и как се случва. Чрез централната банка държавата опорочава конкуренцията между частните банки и те могат да си позволят кредитна експанзия, която иначе не биха си позволили от страх пред конкуренцията, но пък от която печелят много добре – раздават под формата на кредити пари, с които не разполагат в действителност, и събират съвсем истински лихви. Така потреблението се вдига, което води до вдигане на цените. Поскъпването на стоките свива износа и увеличава вноса. Увеличаването на вноса води до изтичане на пари от държавата. Банките влошават условията по кредитирането, от което страда бизнеса. Стига се до фалити на предприятия. Потреблението се свива и стоките поевтиняват. Иначе казано, стремежът на властта да угоди на избирателите и да накара народът да се почувства временно щастлив (политика известна като „популизъм”) по законите на любимата диалектика води до страданието и разорението на същите тези избиратели и народ. Всяка лява политика е извратена, защото се основава на схващането, че хората могат да потребяват повече, отколкото са произвели, което е невъзможно, както е невъзможно едно домакинство да кара непрекъснато на заеми. За съжаление обаче съвременният свят е ляв и социалистически, колкото и да не му е приятно да си го признае.

Когато българската държава раздава премии на тютюнопроизводителите, тя не прави нищо повече от това да се обрече да им раздаде премии и през следващата година. Нито ги стимулира да станат по-конкурентни и икономически адекватни, нито решава екзистенциалните им проблеми. Най-кресливите защитници на субсидиите и премиите за тютюнопроизводителите са ДПС. Те казват, че премиите не са „подаяние” (макар че са точно това) и не са лошо плащане (макар че и това са с абсолютно точност), а били честно изработени пари. Честно – може би, но изработени – не. Да изработиш нещо, значи да му придадеш стойност, която е и стойност за някого другиго, който е готов да размени за нея стойност, създадена и изработена от него. А иначе ДПС се пишат за либерална партия и като такава би трябвало да се борят за пазарна икономика, поддържаща частното производство и предприемачество. Къде е пазарната икономика и частното предприемачество в процеса на производство на тютюн в България и субсидирането на това производство от държавата – това, дами и господа, не само моят, но и много по-светли умове от него не могат да го проумеят!

Властта не раздава премии на тютюнопроизводителите, за да промени живота им, а ги раздава, за да флиртува с тях още един сезон и евентуално да може да разчита на гласовете им на следващите избори. Точно както централната банка гарантира влоговете не от загриженост към вложителите, а от загриженост към банковата система – ако не ги гарантира, па макар и само на хартия, вложителите ще си ги изтеглят и ще поставят банките в затруднено положение, при което няма да могат на такава широка нога да раздават кредити и да печелят от тях. Раздаването на премии на тютюнопроизводителите не е толкова привилегия за тях, колкото е дискриминация за всички останали, които с труда си създават реални блага. Прекомерната социална политика – също. Тъй както тютюнопроизводителят не се интересува от пазара на тютюн, докато получава държавна субсидия, така и безработният не си търси работа, докато му плащат за това че е безработен, без срещу това той да има каквито и да било ангажименти към обществото. Става така, че човекът, който създава реални ценности и принадена стойност, вместо да получи, ако не награда, то поне благодарност или дори само признание за труда, волята и почтеността си, бива наказан да издържа цяла армия от хора, които са намерили начин да получават блага единствено според потребностите си.

Ето как от първобитните рибари стигнахме до съвременните тютюнопроизводители, а от тях до порочността на държавата при опитите й (за съжаление съвсем успешни) да се намесва в икономиката и да я манипулира според собствените си интереси, превърнали се вече в самоцел. Държавата не е създадена да притежава територията и населението и да бъде техен господар. Държавата е само една организация, наистина специфична, но все пак просто организация, чиято цел е да служи на обществото и да му предоставя услуги, за които обществото си плаща под формата на данъци. Държавата не е нито народа, нито нацията, нито Родината. Държавата е една от институциите на обществото. Председателят на домсъвета плаща на чистачката и купува крушки за стълбището, но не се меси в това как отделните собственици управляват собствеността си и в какви отношения влизат помежду си. Ако разгледаме една географска територия, заета от една определена нация, като етажна собственост, то държавата трябва да е домоуправителят и нищо повече. А не някакъв шизофреничен тиранин, който наказва пушачите с глоби и унизителни забрани, а същевременно плаща за производството на тютюн от данъците и на пушачи, и на непушачи.

Социалната солидарност към непроизвеждащите е нещо чудесно и много благородно, но обществата трябва да си дават изключително трезва сметка дали могат да си я позволят или не. В едно семейство, където работи само бащата, първо трябва да има вечеря за него, за да може да работи и на другия ден, и чак после да се мисли има ли пари за играчи на децата. Нека държавните чиновници спрат да пречат на бизнеса с причудливите си идеи и политики и бизнесът скоро ще направи цялото общество богато. Нека и тютюнопроизводителите не хленчат край старото си езерце, в което отдавна вече няма риба, а да помислят в коя стопанска област трудът им ще има стойност и за другите хора. Такива области има много. Да си безработен не е професия или поне не е достойна професия. Както обичаше да казва мой приятел – частен предприемач: работа има за целия китайски народ.

Tweet

Tags: laissez-faire, държавна намеса, капитализъм, комунизъм, премии, социализъм, тютюн, тютюнопроизводители

This entry was posted on Thursday, June 17th, 2010 at 16:32 and is filed under 007. You can follow any responses to this entry through the RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.