Питал съм се какви биха били последиците за Златната рибка, ако не изпълни трите желания. Или пък за Духа от лампата. Вероятно толкова страшни, че поставят под въпрос самото съществуване на фолклорната структура, толкова страшни, че на народния гений и през ум не му минава да допусне в приказките вероятността Рибката или пък Духът да не изпълнят желанията на главния герой. Какво се случва с една политическа партия, която, щом спечели избори, излъчва правителство, на което и през ум не му минава да изпълни обещанията на партията и дори не се срамува да обясни защо няма да го направи? Макар че предизборните кампании жанрово се родеят с фантастичните приказки от фолклора, героите в тях могат да си позволят да не са такива, за каквито се представят. Което героите в приказките не могат. В приказките лошият цар си е лош цар и нищо друго, а не „социален президент”, който „ще вдигне пенсиите”, но не му се сърдете, че няма да го направи, защото няма правомощия, все пак…
Друга разлика между народните приказки и предизборните кампании е, че публиката на народните приказки винаги има едно наум. Когато й разказват за триглавата ламя и златната ябълка, за реките от мед и масло, за горната и долната земя и за покривката, която, като я метнеш и кажеш „сложи, масичке”, излива върху теб кулинарни блага, тогава публиката не губи чувството за фикционалност, тоест във всеки един момент, докато й се разказват тези неща, знае, че е свидетел на художествена измислица, а не на буквална истина, и във всеки един момент разпознава разказа като художествен, тоест – иносказателен. Не е такава публиката на предизборните кампании или поне авторите на предизборните кампании не я мислят за такава. Според тях това е публика, на която спокойно можеш да кажеш: „През последния мандат се осрах и затова считам, че мога да ви гледам в очите и да поискам доверието ви за още един мандат” и тази публика да каже „добре”. Или пък, ако кажеш на тази публика, че ще намалиш данъците, но същевременно ще увеличиш пенсиите (нещо като: ще напълня чашата, запушвайки бутилката), тя ще каже: „Браво! Ето тези ще ни оправят!”. Ще ви оправят, ама във фолклорно-иносказателния смисъл на думата…
Да оставим настрана негативността на кампаниите. Много жалко е да се молиш да те изберат за нещо, не като казваш какъв си и какво можеш да направиш, а като казваш какъв мискинин е конкурентът ти и какво той не може да направи. Това е все едно да отидете на ресторант, да попитате какво има за обяд, а келнерът да ви отговори: „Нямаме мусака, нямаме таратор, нямаме супа топчета и пълнени чушки. За сметка на това в съседния ресторант има наденица, която е вмирисана, защото не са си плащали тока и са им го спрели”. Какво да си поръчате след този анонс, какво да обядвате? Какво печели „Нова Зора” като казва, че ако се гласува за ГЕРБ, Иван Костов ще ореже пенсиите? Някой ще гласува за „Нова Зора” ли? Естествено, че не, но там случаят е друг. Отдавна стана ясно, че това си е кампания на БСП и на мен ми е много драго от настървението, с което се провежда тя, защото това значи само едно: БСП се страхува, че част от нейния твърд електорат обмисля възможността да гласува за ГЕРБ – иначе кого другиго ще плашат с Костов… Но, както казах, да оставим настрана негативността на кампаниите. Нека ги погледнем в тяхната позитивна част. Логично е да очакваме, че ще станем свидетели на надпревара между управленски програми и личности. Но не ставаме свидетели нито на едното, нито на другото. Причината да не станем свидетели на надпревара между личности е ясна, но хайде да не я казваме, че да не се докачи някой. Но защо не ставаме свидетели на надпревара между управленски програми? Ето, аз например искам да избирам между политика на бюджетен дефицит и бюджетен излишък, на фискална дисциплина и социална солидарност, на инвестиции в наука и образование или облекчение за туризма и дребните селски производители. Но партиите сякаш крият програмите си, сякаш не им е приятно да ги покажат. Вярно, публикуват ги по сайтовете си или ги отпечатват на брошури, но това не е достатъчно, за да се състои обществен дебат върху тях. Причината е една: всички програми са почти еднакви. Като изключим екзотики от рода на „не на Турция в ЕС” и „отваряне на АЕЦ”, на които впрочем и самите им автори не си вярват, всички ще работят за евроинтеграция, всички ще работят по инфраструктурни проекти, всички ще увеличаване усвояемостта (ега ти грозната дума!) на еврофондовете, за здравеопазването, за селското стопанство и т.н, и т.н. Няма една партия да каже: „аз ще развивам селските райони”, а друга да каже „аз пък няма да ги развивам, за да има пари за друго” и ние да седнем и да избираме между двете. Няма такъв случай. Няма такъв избор. Всички ще правят едно и също и ще се карат кой пръв го е измислил и кой от кого е преписал.
Затова аз, лично за свое спокойствие и удобство, подхождам към изборите по два признака: 1.) Не „Какво?”, а „Кой?”, и 2.) Далаверата е част от работата, но не и самата работа. По първия признак е ясно, че бъдещето на България се знае. Знае се какво трябва да се прави и какво не трябва да се прави. Знае се какви закони трябва да се приемат и какви международни спогодби да се подпишат. Така че който и да дойде на власт, ще – не ще, ще трябва да прави едно и също (с изключение на импровизации като „АЕЦ Белене” и „Южен поток”, които сами по себе си са достоен повод за сериозен размисъл). Следователно един от важните въпроси на тези избори е не „Какво да правим оттук нататък?”, а „Кой ще прави това, което има да се прави?”. Тоест, ако някой ми дължи пари, аз не трябва да реша дали да си ги взема или не, а кого да пратя да ги прибере: балерината, счетоводителя или бореца. Това е по първия признак – ще се старая да си отговоря кой от всички кандидати ще се справи най-добре с предстоящите задачи и кой ще се справи най-зле и ще гласувам „за” единия и „против” другия. Що се отнася до втория признак, далаверата, не си правя илюзия, че тя ще спре. Не си правя илюзия, че няма да има лобизъм и корупция, пък и, честно казано, без тях не знам дали няма да спадне катастрофално мотивацията на много хора. Но нека нещата се степенуват в реда: 1.) да свършим работата; 2.) да защитим партийния интерес и 3.) да защитим личния интерес. В никакъв случай не обратно, както се прави сега и по този начин често до точка 1.) не се и стига!
* * *
Прочитайки написаното по-горе, виждам, че никак не е лесно да решиш за кого да гласуваш. А щеше да е много по-просто, ако се приеме един „Закон за лъжливите обещания” (ЗЛО). Всяка партия да оформя предизборните си обещания като декларация, под която да се подписва. В края на мандата (ако партията спечели такъв) се вижда какво е изпълнено и какво не е и ако има драматично неизпълнени неща, партията лежи в затвора. Или търпи някакво друго ефективно наказание – изземане на имущество, забрана за участие в следващи избори, разформироване и т.н. Всъщност, най-добре би било предизборните платформи да се оформят като търговски оферти и при регистрация за избори на базата на тези оферти да се подписват договори по смисъла на Търговския закон и Закона за задълженията и договорите между съответната партия и избирателите, представлявани от ЦИК. При неизпълнение съответно следват неустойки, разбира се. Хайде да видим тогава политическия живот! Хайде да го видим…
За ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ:
Tags: избори
Съгласен съм с много точки на написаното, но не съм съгласен с “Не на Турция в ЕС” В края на краищта в ДСБ точно това правим в ЕНП, помагаме з аобщата резолюция против членството на нереформирана Турция в Европа, което по много причини е в директен противовес с националния интерес, Ъ!
Toва с оформянето на договори за обществена поръчка с управляващата прартия хич не е лоша идея. Съвсем логично е – ние им даваме нашите пари, за да извършат с тях определена работа, която са обещали. Нормално е ако не я свършат според договора да им се потърси отговорност (тъй като парите няма да могат да върнат, поне да чукат камъни с кирка, а топуз на верига тъжно да дрънчи на левия им глезен).
[...] Стамболов от тук. Не мога да кажа нещата [...]
отговорността е или съдебна за престъпления или чрез гласуване за опозицията, при старите демокрации този подход работи добре общо взето, но там всички работи добре, защото просто хората са добри
Никакъв ЦИК. Направо де си ги подават на стоковата борса и от там да ги търгуваме. Тъкмо ще ни “легнат” тънкана. Може да се пробва, да! Ако, обаче, експериментът се провали, предлагам да си внесем от Европа. По “второ” направление.
Ако златната рибка не си изпълни обещанията, просто я хвърляме в тигана. И отиваме да хванем още една златна рибка. Тях ги има много. Ама рибарите вече се умориха.
Знаеш ли колко отдавна съм споделяла подобна идея и то съвсем сериозно. В НК има раздел “Престъпления против политическите права на гражданите”. Опитали са се да уредят основно търговията с гласове, както е известно. Там чудесно би пасна едни състав за използване на измама, с цел склоняване към гласуване. Защото това с предизборните обещания си е чиста проба измама, по смисъла на НК пак. Само че трябва един отделен състав и на база на него – в затвора за неспазени обещания. Само че то пък за търговия с гласове кой ли е влязъл, като има състави…
Но иначе идеята я споделям напълно. Неизависимо под каква форма, това определено би следвало да си е наказуемо деяние.
И в най-развитите демокрации има неизпълнени обещания – който каже, че е изпълнил програмата си на 100%, задължително лъже. Всъщност има ли човек, който да е постигал абсолютно всяка цел, която си е поставял в живота? А ако лъжливите обещания са повече от изпълнените – изборите са именно за това, за да можеш да кажеш “къш” на този, който не си е свършил работата. За съжаление явно веднъж на 4 години просто не е достатъчно. Моят идеал за демокрация е да има механизъм, по който народни представители да могат да бъдат отзовани/уволнени от народа във всеки един момент, но това май го няма никъде по света.
На мен ми се иска правителството да може да се сваля с референдум, който да е задължителен по средата на мандата, а при събиране на определен брой подписи да е възможен и през останалото време.
Така е – обещанията не са като изпълненията. Никога не си правя труда да слушам обещания, особено от партии, те по дефиниция са празни.
Силно подкрепям, обаче, втората част на последния параграф, който си добавил. Щото ако нещо ме е изумявало изключително много по отношение на политиците, то е вълшебната им фразичка: “Ние имаме смелостта да носим политическа отговорност!” Е, една договорна обвързаност с понасянето на лична отговорност уплътнява прекрасно въпросната фразичка и ще направи обещанията им по-скромни.
Към Алекс: Твърдо не за референдума. Референдумите са ОК за отговорни, дясно мислещи общества, а не такива като нашето, съставено в по-голямата си част предимно от ‘неориентирани електрони’, лесно търгуваеми мъртви души. Съжалявам, че го казвам, но бедните, каквито са повечето българи, мислят със стомаха, а не с главите си. След няколко стотин години – може би.
[...] Закон за лъжливите обещания [...]